От пода видях как Скършигребло захвърли щита и стисна Снори за гърлото и с другата си ръка. Успях да си поема дъха, който Снори не можеше. Въздухът нахлу със свистене в мен като киселина, излята в дробовете ми, и счупените ми ребра изстъргаха.
Свен Скършигребло започна да тресе Снори, отначало бавно, а после все по-яростно. Лицето на Снори вече потъмняваше от душенето.
— Трябваше да си останеш надалеч, Снори. В Севера няма друг като мен. Нужно е нещо повече от едно момче, за да ме съкруши.
Виждах как животът напуска Снори, ръцете му увиснаха безсилно, но единственото, което можех да направя, бе да си поема още един дъх. Айн се беше строполил край врага си и двамата лежаха изнемощели. Тутугу лежеше в локва от собствената си кръв, виждаше всичко, но не можеше да помогне.
— Време е да умреш, Снори. — И мускулите по ръцете на Скършигребло се издуха и затегнаха хватката, която бе в състояние да прекърши гребло.
Някъде, невидимо за нас, слънцето залезе.
Снори вдигна ръце. Дланите му се сключиха около китките на Скършигребло и там, където докоснаха хардангереца, плътта му почерня. От устните на Скършигребло се изтръгна ръмжене. Снори вдигна очи и откъсна пръстите от шията си. После дръпна рязко надолу и и двете предмишници на Скършигребло се счупиха с пукот и костите щръкнаха от кървавото месо. Един удар с опакото на ръката и Свен се просна до Тутугу.
— Ти ли? — Гласът на Снори се сливаше с този на Аслауг, докато той се надигаше на крака. — От мен трябва да се бои Северът. — Държеше захвърления щит, а в очите му имаше единствено мрак.
— Така е по-добре. — Свен Скършигребло успя да се изсмее. — Така е по-добре. Може дори да имаш шанс. Размажи ги, Снори, прати ги виещи обратно при Хел!
Снори коленичи до Скършигребло и се приведе към него.
— Те вдъхнаха страх у мен, Снори, проклети да са. Боговете да ги прокълнат всичките дано.
— Къде е Фрея? — Снори хвана Скършигребло за гърлото и фрасна главата му в пода. — Синът ми? Къде е той? — Всеки въпрос бе изреван в лицето на победения.
— И сам знаеш! — изплю кървавия отговор Скършигребло.
— Ще ми кажеш ти! — Снори опря палци в очите на Скършигребло.
В този момент припаднах, точно когато Снори започна да натиска, а Скършигребло нададе писък, който беше наполовина смях.
Онези мрачни и безпаметни моменти бяха единственият ми спокоен период в Черната крепост. И отминаха бързо, може би за броени секунди.
— Време е да умреш, Скършигребло. — Снори стоеше приведен над поваления великан.
Разнесе се влажно гъргорене, после се чу:
— Изгори мъртвите…
Свен Скършигребло нямаше време за повече. Снори му смаза черепа с един мощен удар на тежкия щит.
— Снори. — Можех само да шепна, но той вдигна очи. Мракът се оттичаше от тях и ги остави бистри и леденосини.
— Джал! — Въпреки раните си той се озова до мен за миг и сграбчи качулката на шубата ми, глух за моите протести. За момент си помислих, че ще ми помогне, но вместо това той ме завлече до Айн.
Червеният викинг редом с Айн ми изглеждаше достатъчно мъртъв, но Снори взе ножа от ръката му и му преряза гърлото за по-сигурно.
— Жив ли си? — Обърна Айн и го зашлеви. Айн простена и отвори очи. — Добре. Какво можеш да направиш за него, Джал?
— Аз ли? — Вдигнах ръка. Не знам защо — може би да отхвърля предложението — и открих, че съм намушкан високо в бицепса. — По дяволите! — Претъркулването се оказа агония, но ми даде възможност да потвърдя още един смътен спомен от червената мъгла на битката — бях порязан и по бедрото. — Ами че аз съм по-зле от Айн. — С раните, които бях понесъл, без да разбера или да ги помня, това почти отговаряше на истината. Само че Айн беше намушкан в гърдите. При всяко вдишване и издишване от раната излизаха мехурчета и засмукващи звуци. Беше от онези, които убиват.
— Той е по-зле, Джал. Освен това не можеш да изцериш себе си. Това го знаем.
— Не мога да изцеря никого, без почти да умра. Това ще ме убие. — Макар че така поне всеки дъх щеше да престане да е мъчение. Някой беше напълнил тялото ми с натрошено стъкло. Бях сигурен в това.
— Тук магията е по-силна, Джал. Сигурно си я усетил как се опитва да се изтръгне на воля. Почти я виждам как сияе в теб. — Гласът му звучеше умолително. Не молеше за себе си, никога не би го сторил, а за последния си сънародник.