— Ису! Хора, вие ще ме погубите! — И плеснах ръка върху раната на Айн, по-силно от необходимото.
Дланта ми пламна на мига, толкова ярко, че не можех да я гледам, и всяка моя болка се превърна в агония, а тази в ребрата не подлежеше на описание. Дръпнах ръката си почти веднага, задъхан и проклинащ, а от устата ми капеше кръв и слюнка.
— Добре. А сега Тутугу! — Пак усетих влачене. Гледах с едно око как Айн се надига с мъка и опипва гладката, но окървавена кожа там, където ножът се бе врязал през ребрата му.
Снори ме остави до Тутугу и погледите ни се срещнаха. И двамата бяхме прекалено слаби, за да говорим. Викингът, който поначало си беше блед, сега лежеше бял като скреж. Снори го извъртя без никакво усилие. Дръпна ръката му от раната на корема и неволно си пое рязко дъх.
— Зле е. Трябва да изцериш това, Джал. Останалото може да почака, но тази рана ще забере. Червата са срязани.
— Не мога. — По-лесно щеше да ми е да пробода с нож ръката си или да лапна жив въглен. — Ти не разбираш…
— Той ще умре! Знам, че състоянието на Арн беше безнадеждно, но това тук е бавна смърт — и ти можеш да я спреш.
Снори продължи да говори. Думите му прелитаха покрай ушите ми. Тутугу не казваше нищо, само ме гледаше, както го гледах и аз; двамата легнали на каменния под, прекалено слаби, за да помръднем. Спомних си го на планинския склон над Тронд, как ми казваше, че би избягал от всяка битка, ако краката му били по-дълги. Сродна душа, човек, изпълнен със страхове почти колкото мен, но въпреки това беше тръгнал на война към Черната крепост.
— Млъкни — казах на Снори. И той млъкна.
Айн дойде при него, движеше се с предпазливостта на старец.
— Не мога да го направя. Наистина не мога. — Насочих поглед към лявата си ръка. Другата по някаква причина все още стискаше меча: сигурно бе залепнала за него от всичката кръв. — Не мога. Но никой мъж не бива да отива във Валхала с курвенска шарка. — Посочих с поглед.
Най-сетне Айн схвана намека. Зажумях, заскърцах със зъби, стиснах каквото можеше да се стисне и той хвана ръката ми и я сложи върху разреза на корема на Тутугу.
Това, което последва, накара церенето на Айн да изглежда проста работа.
28.
Събудих се пред топлината на огън. Страната адски ме болеше, но усещането за топлина бе чудесно и ако не помръдвах нито едно мускулче, се чувствах почти комфортно.
Постепенно започнаха да се обаждат и други болежки. Туптяща болка в бедрото, пробождаща болка в ръката, общо оплакване от всички мускули, които можех да назова, и много, които не можех.
Отворих едно око.
— Къде е Снори?
Бяха ме сложили върху една от дългите маси, възможно най-близко до камината. Айн и Тутугу седяха пред огъня. Тутугу връзваше някаква шина към коляното си, а Айн си точеше брадвата. И двамата бяха почистили и зашили раните си — или бяха накарали другия да го стори.
— Изгаря мъртвите. — Тутугу посочи към вратата. — Вдига клада на стената.
Опитах се да седна, изругах и се отпуснах пак по гръб.
— Едва ли има достатъчно дърва. Защо не ги остави да замръзнат?
— Той намери склада за дърва, освен това избива вратите от пантите и изтръгва кепенците.
— Но защо? — попитах, без да съм сигурен, че искам да чуя отговора.
— Заради онова, което ще дойде от Горчивия лед — каза Айн. — Той не иска труповете да се вдигнат срещу нас. — Не спомена, че последните му трима братя лежат сред тях, но нещо в лицето му го издаваше.
— Ако са замръзнали, няма да могат да… — Отново се опитах да седна. Седенето е важен предшественик на бягането.
— Може да не замръзнат навреме — каза Тутугу.
— А и Снори не иска да остане нещо за оскверняване след… — Айн остави точилото и се възхити на острието на светлината на огъня.
С общи усилия двамата мъже, които бях спасил, успяха да вледенят кръвта ми. Това „навреме“ и това „след“ не бяха никак окуражаващи. Труповете би трябвало да замръзнат за една нощ.
— Значи очакваме… неприятности… преди разсъмване? — Опитах се гласът ми да не звучи като хленч, но се провалих.
— Не „ние“. Снори казва така. Казва, че идели. — Тутугу затегна връзките около коляното си и изскимтя от болка.
— А той откъде знае? — Направих трети опит да седна, пришпорван от страха, и успях. Ребрата ми изстъргаха.
— Снори рече, че мракът му го казал. — Айн остави брадвата и ме погледна. — И че ако той не успеел да сложи край на това в мрака, ще трябва ти да го направиш на светло.
— Това… — Смъкнах се от масата и болката пресече думите ми. — Това е лудост. Да намери жена си и детето и да се махаме! — Пропуснах частта „да ги намери живи или мъртви“. — Скършигребло е мъртъв — всичко свърши!