Без да чакам възражения, закуцуках към вратата. Кървавите петна, съхнещи до черно и тъмночервено, ми показваха пътя. Откъде бе намерил енергия Снори да завлече близо трийсет трупа по този коридор до стената на крепостта, не знаех; знаех обаче, че не разполага нито с гориво, нито със сила, нито с време да добави замръзналите мъртъвци от армията на Олаф Рикесон към кладата си.
Стъпалата, водещи нагоре до външната врата, бяха хлъзгави от кръв, вече замръзваща там, където бе текла от едно стъпало към друго. Като отворих вратата, заварих нощта озарена от буен огън. Вятърът размяташе оранжеви пламъци над бойниците. Въпреки всичката тази топлина на по-малко от двайсет крачки от мен студът ме захапа моментално, чуждият студ на пейзаж, който не криеше в себе си нищо за хората или за някое друго живо създание.
Снори стоеше очертан на фона на огъня. Виждах трупове и цепеници, някои чернеещи сред жежкото сияние, други топящи се в него. Даже силният вятър не можеше да отнесе миризмата на горяща плът далеч от ноздрите ми. По камъните течеше вряла мазнина и продължаваше да гори, докато преливаше през вътрешния ръб на стената.
— Свърши се, значи? — Трябваше да повиша глас, за да ме чуе през пращенето на огъня и недоволния вой на вятъра.
— Те идат, Джал. Мъртвите от Горчивия лед, некромантите, които ги подкарват, Едрис и останалите следовници на Скършигребло. — Той направи пауза. — Неродените.
— Тогава какво, по дяволите, правиш тук навън? — извиках. — Потърси жена си и да се махаме. — Пренебрегнах факта, че едва бях изкретал по коридора и че ако синът му беше тук, не можехме да тръгнем през Възвишенията с него. Такива истини са прекалено неудобни. Освен това жената и детето вероятно бяха мъртви, а аз бих предпочел да умра, докато се опитвам да прекося леда, отколкото лице в лице с некромантите и техните ужаси.
Снори се извърна към мен. Очите му бяха почервенели от дима.
— Да влизаме. Изрекох думите. Пламъците ще ги отнесат във Валхала.
— О, не и Скършигребло и неговите копелдаци — казах.
— Дори и тях. — Снори хвърли поглед назад към пламтящата клада и някаква полуусмивка изви разцепената му устна. — Те загинаха в битка, Джал. Това е всичко, което е нужно. Когато се вдигнем на оръжие срещу йотуните и йотнарите в Рагнарьок, всички мъже с огън в кръвта ще стоят рамо до рамо.
Влязохме през вратата заедно. Снори следваше моята охлювска скорост, докато куцуках надолу по стълбите. Веднъж стъпих накриво и избълвах всяка мръсна дума, която знам, но в крайна сметка най-сетне стигнахме до дъното.
— Не можем да останем тук, Снори.
— Това е крепост. Какво по-добро място, когато враговете ти са тръгнали срещу теб?
Тук ме хвана натясно.
— Колко време бях в безсъзнание? Колко още ни остава?
— Има два часа до зазоряване. Те ще са тук преди това.
— Какво ще правим? — Свен Скършигребло беше достатъчно зле. Нямах желание да изчакам да видя какво е ужасило чудовище като него.
— Ще се барикадираме в караулното. И ще чакаме.
Колкото и да ми се нравеше идеята за отбрана, това не ми звучеше като казано от Снори. Самото му име означаваше „атака“. Да стои и да чака звучеше като признание за поражение. Но пък той беше съсипан. Виждах го. Можех да изцеря раните му не повече, отколкото своите собствени. Само като вървях до него, въздухът пропукваше от неприятни енергии. Макар че ни делеше цял метър, по кожата ми лазеха тръпки, сякаш някъде в костния ми мозък онази пукнатина, която бе отворила в света — между световете — магията на Мълчаливата сестра, търсеше изход. Искаше да пробяга през мен и да се съедини с тъмната си близначка, излязла от Снори, двете да се слеят и да се втурнат към хоризонта, раздвоявайки се отново и отново, докато унищожат целия свят.
Караулното имаше няколко стаи и най-предната даваше изглед към портата долу, стига човек да има желание да разтвори кепенците и да се подаде навън. В допълнение към това имаше три отверстия в пода за изливане на неприятни течности върху главите на всеки, стоящ пред големите двери. Толкова близо до Горчивия лед дори изливането на вода върху неканените гости би се оказало смъртоносно за повечето. В стаята имаше камина със струпани от двете ѝ страни цепеници и две бакърени кофи с въглища. Тутугу и Айн се заеха да палят огън; и двамата се движеха сковано, като че ли раните им се бяха втвърдили. Тутугу си беше направил патерица от едно копие, парчета от мебели и навит на топка плащ, но беше ясно, че не може да измине голямо разстояние с нея. Сериозната ни бойна сила се състоеше от Снори и Айн, и двамата доста отслабени от раните си. Ние с Тутугу можехме да бъдем победени дори от някое решително дванайсетгодишно хлапе, въоръжено с пръчка.