Червените викинги може да бяха заети с възвръщането на старите си притежания, но аз повече се тревожех за онези, които ги бяха довели тук. Нощта ми се струваше населена с призраци — вятърът говореше с нов глас, по-мразовит и смъртоносен отпреди, макар да не бях смятал това за възможно. Вървяхме напред и при всяка крачка очаквах нечия ръка да легне на моето рамо и да ме дръпне назад.
Понякога най-лошите ни страхове не се сбъдват — макар че, според моя опит, това е само за да отворят място за други, които дотогава въображението ни е нямало къде да подслони. Както и да е, стигнахме до цитаделата и Снори пъхна един голям железен ключ във вратичката в крилото на голямата порта, през която можеха да минават цели фургони. Завъртя го с усилие — мислех, че ключалката ще се окаже замръзнала, но страховете ми пак се оказаха безпочвени: в края на краищата ключалката беше изработена на студено от хора, които разбират зимата.
Снори ни въведе вътре. Затвори вратата, заключи я, махна качулката на фенера си. За миг останахме на място, взирайки се в бледите си окървавени лица, и дъхът ни се кълбеше пред нас.
— Хайде. — Снори пое нататък, през множество празни стаи, още врати и още стълбища — не толкова заледени тук, дълбоко във вътрешността на сградата. Бързахме през изоставени зали, сенки танцуваха около нас с полюшването на двата ни фенера. Нашият мехур от крехко осветление се носеше сред всепоглъщащ мрак. Стъпките ни отекваха в тези студени и празни пространства и ми се струваше, че вдигаме ужасен шум. Изтиках от съзнанието си фразата „достатъчно силен, че да събуди мъртвите“. Проходи зейваха от двете ни страни, докато минавахме, изпълнени с мрачна угроза. Все по-нататък, под висока арка и в дълъг коридор с открехната желязна врата в дъното.
— Там. — Снори посочи с брадвата. — Там ще е нашата твърдина.
Спасение! В най-лошите мигове дори временното спасение ти изглежда като благослов. Хвърлих поглед назад към арката, убеден, че всеки момент някакъв задгробен ужас ще изникне от сенките и ще се втурне подир нас.
— По-бързо!
Снори изтича до вратата и я отвори достатъчно, че да минем. Зад нея имаше тесен коридор с поредица от дебели железни врати. Добре че Снори ги беше отключил при предишното си идване, иначе щяхме да се туткаме с ключовете, докато сенките посягат към гърбовете ни. Когато той затвори първата след нас, звукът от заключването ѝ бе като музика за ушите ми. Цялото ми тяло се отпусна, когато ужасното напрежение се оттече от него.
Зачудих се къде ли са Фрея и Егил. Надявах се да са на сигурно място. Не казах нищо обаче, за да не би Снори да тръгне пак да ги търси. Ако бяха издържали досега, щяха да издържат още малко, казвах си. Представях си ги, обличайки имената им в описанията на Снори: Фрея — способна, решителна… Тя не би се отчаяла, не би се отказала от надеждата си в него, не и докато синът ѝ е жив. Виждах и момчето, мършаво, луничаво, любопитно. Видях го как се усмихва — със същата непринудена усмивка като баща си — и хуква да върши някаква пакост сред къщите на Осемте кея. Не можех да си ги представя тук, умът ми не побираше какво би направило от тях това място.
Облегнах се за миг на стената, затворих очи и се опитах да убедя сам себе си, че гробната миризма, витаеща във въздуха, е плод на въображението ми. Може да беше, или пък преследвачите наистина се намираха толкова близо, колкото се опасявах, но така или иначе заключването на вратата беше хубаво нещо. Много хубаво нещо. Снори залости няколко тежки резета в горния и долния ѝ край. Още по-хубаво.
— Не спирай. — Махна ми да продължавам, като внимаваше да не ме докосва; въздухът започваше да пука и да пращи, ако се приближавахме много един до друг, а кожата ми засияваше толкова ярко, че бих могъл едва ли не да осветявам пътя.
Между нас и хранилището имаше четири врати. Снори заключи и четирите зад гърба ни, като дръпна и резетата, за в случай че врагът също разполага с ключове.
Когато и последната врата беше залостена след нас, се сринахме върху чувалите, натрупани покрай стените. Фенерите разкриваха малка стая с формата на куб, без прозорци и без друг изход освен коридора, по който бяхме дошли.
— Какво има в чувалите? — попита Тутугу и потупа този под себе си.
— Черна царевица, пшенично брашно, сол. — Снори посочи две бурета в отсрещния ъгъл. — Едното е пълно с натрошен лед, а другото с уиски.
— Можем да изкараме месец с тези провизии — казах, като се опитвах да си го представя.
— До зазоряване. Това чакаме. Щом съмне, ще атакуваме.
Колкото и да ми се искаше да споря, в думите му имаше смисъл. Никой нямаше да дойде да ни спаси, никакви подкрепления не маршируваха насам. Или врагът щеше рано или късно да си пробие път до нас, или щяхме да умрем от глад в собствената си мръсотия. И въпреки това знаех, че като му дойде времето да излизаме и действително да се поставим в ръцете на неродените, ще трябва да ме влачат. Бих предпочел да си срежа китките и да се свършва.