— О, я се стегни! — Рауст ме тупна между плешките.
— Кого да виждаме? — попита Омар, взираше се натам, накъдето сочех.
Облечена в дрипи, тя би могла да мине и за парцали, висящи върху изсъхнал храст. Вероятно нещо подобно видя и Омар.
— Без малко да загубим това! — Барас вдигна манерката, защитена от тръстиковата си обвивка. — Ела при тати! Отсега нататък ще се грижа за теб, мъничката ми! — И я гушна като бебе.
Никой от тях не я виждаше. Тя продължи да ме гледа още малко, сляпото ѝ око ме прогаряше. После се обърна и се отдалечи през тълпата, пъплеща към пазара Трент. Смушкан от другите, аз също продължих напред, преследван от стари страхове.
Наближихме Кървавите дупки в ранния следобед. Аз се потях и нервничех, и то не само от непривичната за сезона жега или поради факта, че финансовото ми бъдеще се крепеше на две много широки рамене. Мълчаливата сестра винаги ме бе тревожила, а днес я бях видял на два пъти. Не спирах да се озъртам, като почти очаквах да я мярна пак по оживените улици.
— Хайде да видим това твое чудовище! — Лон Грейджар ме плесна по рамото и ме изтръгна от мислите ми, привличайки вниманието ми върху факта, че вече сме стигнали до Кървавите дупки. Усмихнах му се и се зарекох наум да съдера и последната крона от тоя дребен шибаняк. Имаше нещо дразнещо в Лон, беше прекалено дружелюбен, прекалено склонен да те докосва и винаги се заяждаше с каквото и да кажеш, сякаш се съмняваше във всичко, дори в обувките на краката ти. Вярно е, аз лъжа много, но това не означава, че братовчедите на някакво си дребно принцче могат да си позволяват разни волности.
Поспрях, преди да се доближа до вратите, направих крачка назад и плъзнах поглед по външните стени. Тази сграда някога е била кланица, макар и гигантска, като че ли кралят в онези далечни дни е искал дори добитъкът му да бъде клан в сгради, които биха засрамили домовете на съперниците му с медни корони.
Единственият друг случай, когато бях виждал жената със сляпото око извън тронната зала, тя беше горе на Гвоздейната улица, близо до едно от големите имения към западния край. Бях излязъл от балната зала на някакъв посланик с привлекателна млада дама, получих плесница за усилията си и тъкмо се охлаждах, зяпайки улицата, преди да вляза обратно. Опипвах с език един от зъбите си, за да проверя дали проклетото момиче не го е разклатило, когато видях Мълчаливата сестра от другата страна на широкия път. Стоеше там абсолютно невъзмутимо, хванала в едната си бяла ръка кофа, а в другата — четка от конски косми, и рисуваше някакви символи на стената. Не на градинския дувар откъм улицата, а на стената на самата къща, сякаш незабележима за стражите и кучетата. Гледах я и от миг на миг изстивах все повече, като че ли през нощта бе пробягала някаква пукнатина, през която се е оттекла всичката топлина. Тя не даваше никакви признаци, че бърза, рисуваше един символ и минаваше на следващия. В лунната светлина изглеждаше, че рисува с кръв — широки тъмни мазки със стичащи се от тях безчет струйки се сливаха в знаци, които сякаш изкривяваха нощта около себе си. Тя обикаляше сградата и мяташе върху нея нарисувана примка, търпеливо, бавно, неумолимо. Втурнах се обратно вътре, много по-уплашен от тази старица и нейната кофа с кръв, отколкото от младата графиня Лорен, твърде бързата ѝ ръка и всякакви братя, които би могла да насъска срещу мен, за да защитят честта ѝ. Радостта от хубавата вечер обаче се бе изпарила и съвсем скоро се отправих към къщи.
Ден по-късно чух за ужасен пожар на Гвоздейната улица. Някаква къща изгоряла до основи и нямало оцелели. Дори и днес мястото стои пусто и никой не желае да строи там.
Стените на Кървавите дупки бяха благословено лишени от всякаква украса, с изключение може би само на надрасканите имена на временни любовници тук-там, където подпорите осигуряваха достатъчно прикритие за такава работа. Проклех се за глупостта си и въведох нашата групичка през вратите.
Братята Териф, които управляваха Кървавите дупки, вече бяха пратили фургон да вземе Снори от Марсилската крепост. В съобщението си аз изрично ги предупреждавах да са изключително внимателни с него и исках гаранция от хиляда златни крони, ако не успеят да осигурят присъствието му в Алената яма за първия двубой.
Заобиколен от антуража си, влязох с бодра крачка в Кървавите дупки и моментално бях обгърнат от миризмата на пот, дима, смрадта и гълчавата. Но мамка му, харесваше ми тук. Облечени в коприна благородници крачеха напето из залата, всеки от тях остров на цветове и изтънченост, заобиколен плътно от другарите си, след това от неравен кръг службогонци, амбуланти, продавачи на бира, пласьори на мак и обикновени нахалници, а по периферията — улични хлапета, готови да се втурнат от един господин към друг с устни или писмени съобщения. Букмейкърите, всичките лицензирани и одобрени от братята Териф, стояха зад гишетата си по края на залата до изписани с тебешир залози и момчета, готови да приберат или изплатят залозите на бегом.