Мейрес го нямаше никъде. Този човек умееше да се появява и да изчезва. Свих рамене. Севернякът явно беше прекалено опасен, за да го задържа. Би ме погубил, по един или друг начин. Е, поне бях намалил с триста крони дълга си към Мейрес Алус. Това щеше да го откачи от гърба ми поне за три месеца, може би дори шест. А за шест месеца могат да се случат много неща. Шест месеца са цяла вечност.
5.
Опера! Нищо не може да се сравни с нея. Освен праскащи се прасета.
Единственото хубаво нещо в безкрайната опера на баща ми беше мястото — изящна сводеста сграда в източната част на Вермилиън, където изобилието на флорентински банкери и милански търговци придаваше на града съвсем различен облик. През първия час зяпах нагоре към нимфите, лудуващи голи по тавана на купола, някак си нарисувани така, че огънатата повърхност ги показваше без изкривяване. Колкото и да се възхищавах на усета на художника към детайлите, открих, че тези сцени начесто биват прекъсвани от проблясващи в ума ми образи от Кървавите дупки. Снори поваля Норас с вероятно фатален удар. Уутана се отделя от стената на ямата, за да се строполи с разбит череп. Онзи скок. Онзи зрелищен, невъзможен, безумен скок! На сцената някакво сопрано пееше ария, докато аз си припомнях как севернякът скочи към свободата.
В антракта потърсих познати лица. Бях закъснял за представлението и си бях проправил шумно път до едно място, като се пречках пред погледите на всички. В смътната светлина и отделен от своите по-близки другари, трябваше да се задоволя да седя сред непознати. Сега, под фенерите в залата за антракти, докато забърсвах чаши вино от всеки минаващ поднос, открих, че въпреки строгите предупреждения на брат ми Дарин на премиерата има твърде слабо присъствие. Изглежда, дори татко беше пропуснал да се появи. Според мълвата бил на легло. Той никога не е обичал музиката, но ковчежетата на Ватикана бяха финансирали този буламач с ангели и дяволи, виещи един срещу друг, и дебелаци, които се потят под криле от восък и пера, докато реват хоровата партия. Най-малкото, което би могъл да направи най-високопоставеният им местен представител, беше да присъства и да страда редом с другите. Мътните го взели, не можех да забележа дори Мартус или шибания Дарин.
Изблъсках настрани един мъж с бяла порцеланова маска — все едно бяхме на маскарад, а не на опера. Или по-скоро се опитах да го изблъскам, не успях и отскочих от него, като че ли беше излят от чугун. Обърнах се, като потривах рамото си. Нещо в очите, взиращи се през тези процепи, помете с ледена вълна от страх всякакво мое желание да се оплаквам. Оставих блъсканицата да ни раздели. Дали това изобщо беше човек? Видът на тези очи ме преследваше. Ирисите им бяха бели, а склерите — сиви. Рамото ме болеше, сякаш някаква инфекция разяждаше кокала… Нероден. Дарин беше споменал нещо за нероден в града…
— Принц Джалан! — извика Амерал Контаф с дразнеща фамилиарност. Беше наконтен в абсурдна премяна, без съмнение купена специално за повода. Сигурно отчаяно се бяха опитвали да запълнят местата, щом подлизурковци като Контаф бяха поканени на премиерата. — Принц Джалан! — Движението на тълпата някак си ни раздалечи и аз се престорих, че не съм го забелязал. Той сигурно ме преследваше за въображаемия документ относно Снори. Нещо по-лошо, може би вече беше чул, че севернякът вилнее по улиците на Вермилиън… Или пък беше олющил златното покритие от подаръка ми. Както и да е, нито една от причините му да иска да говори с мен не ми изглеждаше причина аз да искам да говоря с него! Врътнах се рязко и се озовах лице в лице с Ален де Вийр, с нелепа превръзка на главата и придружен от двама грозни мъжаги със зле стоящи им оперни пелерини.
— Джалан! — Ален посегна към мен, но улови само шепа от собствената ми изящно ушита пелерина. Освободих се от нея и му позволих да я задържи, докато аз самият спринтирах към стълбите, като криволичех опасно между вдовици с диаманти в косите и навъсени стари лордове, гълтащи вино с мрачната решителност на хора, които искат да притъпят сетивата си.
Вярно, че имам бързи крака, но вероятно само пълното пренебрежение към чуждата безопасност ми позволи да взема значителна преднина за толкова кратко време.
В задния край на операта има обществени тоалетни. Мъжката представлява десетина открити седалки над вода, която тече по канали и се излива в уличката отзад. Водата идва от голяма цистерна на покрива. Няколко улични хлапета я пълнят с кофи през целия ден — дейност, която случаят ми позволи да забележа, докато използвах една от актьорските съблекални за среща с дукеса Сансера предния сезон. Клатех я усърдно, както прави един младеж с жена на напреднала възраст и растящо състояние, когато се надява да изкрънка някой заем, но винаги, когато ми се струваше, че постигам някакъв напредък, покрай вратата минаваше някое хлапе с плискащи се кофи. Това доста нарушаваше ритъма ми. А дъртата крава не ми зае дори сребърно пени.