Онзи следобед с дукеса Кофи-с-мангизи обаче не беше напълно пропилян. След като ѝ позволих да ме измъкне оттам с влажна целувка и опипване по задника, излових колкото можах от онези мръсни хлапета и хубавичко ги наритах. Вярно е, че врагът бе по-многоброен от мен, но в края на краищата аз съм героят от Аралския проход, а понякога, когато принц Джалан Кендет е разярен, е по-добре да бягате, независимо от броя си. Ако сте на осем години.
Намерих три от малките копеленца заврени в тесен килер, където държаха кофите заедно с подбрана колекция от метли и парцали. И това беше моята отплата — още едно скривалище, което да прибавя към списъка си.
Сега, докато се носех по същия този коридор с Ален и приятелите му на един-два завоя зад мен, внезапно се заковах на място, отворих вратата на килера и се шмугнах вътре. Когато затваряш вратата след себе си, номерът е да го направиш бързо, но безшумно. Това се оказа истинско предизвикателство, защото същевременно се опитвах да се наместя между различните дръжки на метли в тъмното, без да съборя върху себе си олюляващите се кули от кофи. Секунди по-късно, когато Ален и горилите му прогърмяха по коридора, героят от Аралския проход стоеше сгушен между парцалите, притиснал ръце към устата си, за да спре една кихавица.
Успях да я удържа почти достатъчно дълго, но никой човек не може да владее напълно тялото си, а понякога няма начин да избегнеш такива неща — както казах и на дукеса Сансера, когато тя изрази разочарованието си.
— Апчи-и-их!
Стъпките, заглъхващи в далечината, изведнъж секнаха.
— Какво беше това? — Гласът на Ален, далечен, но не достатъчно далечен.
Страхливците се делят на две големи групи. Такива, които страхът парализира, и такива, на които дава криле. За щастие аз се числя към втората група и изхвръкнах от килера като… ами като развратен принц, надяващ се да отърве пердаха.
Винаги изучавам внимателно прозорците, а най-лесно достъпните прозорци на операта се намираха именно в споменатите обществени тоалетни, които се нуждаеха от тях по очевидни причини. Отцепих надолу по коридора, свърнах рязко и нахълтах с трясък в зловонния сумрак на мъжкия клозет. Един стар господин се беше настанил там с манерка вино, явно решил, че смрадта на канализацията е за предпочитане пред място, намиращо се по-близо до сцената. Профучах покрай него, качих се на най-задната седалка и се опитах да пъхна глава между кепенците. Обикновено те бяха открехнати, за да предоставят достатъчно вентилация и да попречат на тоалетната да експлодира, ако някой преял лорд пръдне. Днес обаче, както и с всичко останало, откакто бях станал от леглото, те сякаш бяха против мен и останаха плътно затворени. Разтърсих ги силно. Не бяха залостени и нямаше логика да не поддават. Страхът ми даде сили и когато проклетите кепенци не пожелаха да се отворят, изтръгнах летвите им и промуших глава навън.
Половин секунда просто стоях така, докато хладният и не чак толкова зловонен въздух галеше лицето ми. Спасение! Човек изпитва нещо близко до оргазъм, когато се измъкне изпод купчина неприятности, озове се на свобода и им се изплези. Утре може би същите тези неприятности ще те чакат зад ъгъла, но днес, за момента, те са победени и оставени да се въргалят в прахта. Ние страхливците сме натоварени с прекалено силно въображение и насочваме вниманието си предимно към бъдещето, тревожейки се за онова, което предстои, така че когато изникне рядката възможност да живея за мига, аз я сграбчвам с всичките си свободни ръце.
През следващата половин секунда осъзнах, че се намирам на третия етаж и че падането на улицата долу вероятно ще ме нарани по-сериозно, отколкото биха посмели Ален и приятелите му. Вероятно трябваше да се надуя, да се държа нагло и да напомня на Ален чий проклет баща е финансирал тази опера и задникът на чия баба случайно топли трона. Никоя част от мен не искаше да разчита на шанса, че здравият разум на Ален ще надделее над гнева му, но да скоча в уличката, където изсипват лайната, и да си потроша глезените… това също не ме блазнеше.
А после я видях. Парцалива фигура в уличката, приведена и мъкнеща нещо тежко. Кофа? За един абсурден миг си помислих, че е някое от хлапетата, носещи вода за цистерната. Една бледа ръка вдигна четка; лунната светлина заблестя по онова, което капеше от нея.