— Джалан Кендет, криещ се в тоалетните. Колко уместно. — Ален де Вийр отвори с трясък вратата зад мен. Дори не помръднах глава. Ако не се бях погрижил за тази работа още в началото на антракта, сега бързо щях да напълня тоалетната, върху която стоях, и през двата крачола. Фигурата в уличката вдигна глава, едното ѝ око улови лунните лъчи и засия перлено в мрака. Рамото ме заболя от внезапния спомен за маскираната фигура, в която се бях натресъл. Убеждението ме сграбчи за гърлото. Това долу не беше човек. В този поглед нямаше нищо човешко. Отвън жената със сляпото око рисуваше смъртоносните си руни, а вътре, сред лордовете и дамите, бродеше самият ад.
Бих се втурнал с главата напред срещу десетина Ален де Вийровци, за да се измъкна от Мълчаливата сестра. Мамка му, бих прегазил дори Мейрес Алус само и само да се озова по-надалеч от тази стара вещица. Бих забил един ритник в слабините му с думите да го прибави към дълга. Бих се втурнал право срещу Ален и двамата му приятели, ако не беше споменът за пожара на Гвоздейната улица. Там бяха изгорели дори стените. Не беше останало нищо освен ситна пепел. Никой не се бе спасил. Нито един. А в града бяха станали още четири такива пожара. Четири за пет години.
— О, Джалан! — Ален проточи „а“-тата в напевна подигравка, така че се чу „Джаааалаан“. Наистина не беше приел добре счупването на онази ваза в главата му.
Избутах се още по-напред през счупения кепенец, проврях раменете си през отвора и строших още летви. Някаква паяжина полепна по лицето ми. „Защото единственото, което ми липсва сега, е голям паяк на главата!“ За пореден път боговете на ориста серяха отвисоко върху мен. Погледнах наляво. Черни символи покриваха стената, всеки като някакво кошмарно уродливо насекомо, застинало в смъртни гърчове. Отдясно се редяха още, пълзяха нагоре от мястото, където жената със сляпото око бе подновила работата си. Сякаш растяха по стените на зданието като бръшлян… извиваха се нагоре. Нямаше начин старицата да достигне толкова високо — тя просто сееше ужасните си семена, докато обикаляше сградата, рисуваше примка от символи и от всеки от тях израстваше още и още… издигаха се нагоре, докато примката се превърне в мрежа.
— Хей! — Злорадството на Ален се превърна в раздразнение, щом видя, че го пренебрегвам.
— Трябва да се махаме оттук. — Измъкнах се от дупката и хвърлих поглед към тримата мъже на вратата. Старецът, стиснал виното си, ни зяпаше слисано. — Няма време…
— Свалете го оттам. — Ален поклати отвратено глава.
Падането на улицата долу изведнъж бе избутано от върха на списъка с най-ужасяващи неща, които можеха да ми се случат днес, където се нареждаше току над Ален и дружките му. Писанията по стената отвън пометоха от списъка всичко друго и го изсипаха право в тоалетните. Пъхнах и двете си ръце в направената от мен дупка и се хвърлих навън. Подадох се около две стъпки, преди гърдите ми да заседнат в рамката на кепенеца. Нещо тъмно и много студено се разтегна пак върху лицето ми. Приличаше досущ на паяжина, изплетена от най-якия паяк на света. Нишките ѝ затвориха лявото ми око и спряха всякакъв мой напредък.
— Бързо!
— Дръжте го!
Разнесе се тропот на крака — Ален повеждаше атаката.
По принцип съм доста добър в измушването, само че в настоящата ситуация не разполагах с кой знае каква опора. Стиснах с две ръце перваза и опитах да се оттласна напред. Успях да напредна само няколко сантиметра, докато жакетът ми се съдираше. Черните нишки върху лицето ми се изпънаха още повече, натискаха главата ми назад и заплашваха да ме отхвърлят обратно в стаята, ако разхлабя хватката си дори малко.
Вижте сега, природата може да ме е надарила с доста прилична физика, но се опитвам да избягвам всякакви по-натоварващи дейности, поне в облечено състояние, и не бих претендирал, че притежавам кой знае каква сила. Неподправеният ужас обаче оказва върху мен смайващ ефект и ми се е случвало да отхвърлям встрани невероятно тежки предмети, когато те стоят между моя милост и бързото бягство.
Очакването да усетя ръката на Ален де Вийр върху ритащите си нозе предизвика точно необходимото ниво на ужас. Не ме тревожеше мисълта, че ще ме издърпат вътре и ще ме наритат хубавичко — макар че обикновено би ме тревожила… доста. А мисълта, че докато ме ритат и бедната моя милост се въргаля мъжествено, понася ударите и пищи за милост, Мълчаливата сестра ще довърши примката си, огънят ще лумне и всички до един ще изгорим.
Каквото и да бе нещото, изпънато пред лицето ми, беше спряло да се изпъва, изразходвало цялата си еластичност, и ми пречеше да се придвижа по-напред. Сега го усещах по-скоро като тел, врязваща се в челото и лицето ми. Краката ми не намираха нищо, от което да се оттласнат, така че висях — една трета навън и две трети вътре, — мятах се безпомощно и ревях всевъзможни заплахи и обещания. Подозирам, че Ален и приятелчетата му може да са спрели, за да се посмеят за моя сметка, защото мина повече време, отколкото очаквах, преди някой да ме докопа.