Докато се изправях, се разнесоха ужасяващи писъци. Старата сграда заехтя от ноти, каквито не бяха излизали от никое гърло между стените ѝ в цялата ѝ дългогодишна история. Втурнах се да бягам, като се хлъзгах и пързалях — и от сиянието на уличката нещо ме подгони. Ярка назъбена линия криволичеше по петите ми, сякаш разкъсаната шарка се опитваше да си ме вземе обратно, да ме улови и подпали, така че да споделя участта, от която полагах толкова усилия да се измъкна.
Сигурно си мислите, че в такива случаи е по-добре човек да си пази дъха за бягането. Аз обаче съм открил, че понякога крясъците помагат. Улицата, по която свих, минаваше зад сградата на операта и беше доста оживена дори в този нощен час, макар и далеч не колкото Бояджийската улица, която минава покрай главния вход и по която пристигат посетителите. Моето… мъжествено реване ми разчисти донякъде пътя, а когато гражданите се оказваха прекалено бавноподвижни, аз или ги заобикалях, или пък, ако бяха достатъчно дребни и немощни, направо ги прегазвах. Пукнатината се показа на улицата зад мен; напредваше с бързи пресекливи стъпки, всяка придружена със звук като от трошенето на нещо скъпо.
Докато се извъртах странично, за да се мушна между двама патрулиращи стражари, успях да хвърля поглед назад и видях пукнатината да кривва наляво, виеше се по улицата подире ми. Хората почти не я забелязваха, вцепенени от сиянието на сградата на операта, чиито стени вече бяха обвити в бледи виолетови пламъци. Самата пукнатина се оказа нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед — състоеше се всъщност от две пукнатини, движещи се близо една до друга, които постоянно се пресичаха; от едната бликаше гореща златиста светлина, а другата разкриваше всепоглъщащ мрак, който сякаш изсмукваше всеки светлик, паднал върху него. В пресечните точки златни искри заиграваха в мрака и каменните плочи се пръскаха.
Врязах се между двамата стражари, сблъсъкът ме завъртя и ме накара да заподскачам на един крак, за да запазя равновесие. Пукнатината пробяга под някакъв старец, когото бях съборил при бягството си. Нещо повече, пробяга през него и там, където мракът пресече светлината, нещо се скъса. По-малки пукнатини плъзнаха от всяка пресечна точка и обгърнаха мъжа за миг, преди той буквално да се пръсне. Червени късчета полетяха към небето и огънят ги поглъщаше толкова алчно, че малко от тях паднаха обратно.
Каквото и да говорят за бягането, най-важното при него е да отделяш краката си от земята възможно най-бързо — сякаш тя е обзета от силно желание да те нарани. Което в известен смисъл си е така. Хукнах със скорост, която би накарала моето бягащо от кучето „аз“ от сутринта да спре, за да провери дали краката му изобщо се движат. Още хора избухваха зад гърба ми, докато пукнатината минаваше под и през тях. Прескочих една каруца, която моментално се взриви зад мен и парчета горящо дърво засипаха стената, докато аз се гмурнах през един отворен прозорец.
Претърколих се и се изправих в нещо, което изглеждаше и определено миришеше като бордей от толкова ниска класа, че дори не знаех за съществуването му. Някакви фигури се гърчеха в сумрака от едната ми страна, докато профучавах през помещението, като пътьом съборих една лампа, една тръстикова маса, един скрин и един дребен мъж с тупе, преди да разбия на трески кепенците на задния прозорец на излизане.
Стаята зад мен пламна. Пресякох с трясък уличката, в която се бях озовал, оставих отсрещната стена да спре инерцията ми и драснах нататък. Прозорецът, през който бях минал, се напука от перваза до трегера и цялата сграда се разцепи. Двете пукнатини, светлата и тъмната, закриволичиха подир мен, набираха още повече скорост. Прескочих някакъв наркоман, проснат в уличката, и продължих да бягам. Доколкото можех да съдя по звука, пукнатината го излекува перманентно от порока миг по-късно.
Да държиш очите си насочени напред е второто правило при бягането — веднага след онова за вдигането на краката. Понякога обаче човек не може да спазва всички правила. Нещо в пукнатината изискваше вниманието ми и аз хвърлих още един поглед към нея.
Тряс! Отначало помислих, че съм налетял на някаква стена. Докато си поемах дъх за още тичане и крещене, отстъпих назад, само за да открия, че стената ме държи. Два гигантски юмрука, единият превързан и окървавен, стискаха жакета на гърдите ми. Вдигнах поглед, после го вдигнах още малко и открих, че се взирам в бледите очи на Снори вер Снагасон.
— Какво… — Не му остана време за повече думи. Пукнатината пробяга през нас. Видях как тъмната линия мина през северняка, назъбени разклонения плъзнаха по лицето му и от тях струеше мрак. В същото време аз бях прорязан от нещо горещо и непоносимо ярко, което ме изпълни със светлина и отнесе света със себе си.