Зрението ми се избистри тъкмо навреме, за да видя как челото на Снори връхлита срещу мен. Чух пукот от съвсем различен вид. От чупенето на носа ми. И светът отново изчезна.
6.
Първо да проверя къде ми е кесията и да опипам за медальона. Това е навик, който съм развил. Когато човек се събужда на местата, на които се събуждам аз, и в компанията, за която често си плащам… ами, добре е да си държи парите подръка. Леглото беше по-твърдо и по-буцесто, отколкото ми харесва. Всъщност твърдо и буцесто като калдъръм. И миришеше на лайна. Прекрасният момент на безметежност между съня и будното състояние свърши. Претърколих се на една страна, стиснал носа си. Или не бях прекарал дълго време в безсъзнание, или вонята беше държала дори просяците настрани. Вонята, както и суматохата по пътя ми, дирята от експлодирали граждани, горящата опера, ослепителната пукнатина. Пукнатината! При тази мисъл се изправих и се олюлях; очаквах да видя назъбена линия, водеща през уличката право към мен. Нищо. Или поне нищо, което може да се види на светлината на звездите и четвъртинката луна.
— Мамка му. — Носът ме болеше повече, отколкото ми се струваше редно. Спомних си две свирепи очи под навъсено чело… и как после същото това чело се заби в лицето ми. — Снори…
Севернякът отдавна беше изчезнал. Защо стените не бяха украсени с малки овъглени късчета от нас, не можех да кажа. Спомних си как пукнатините се движеха една до друга, като постоянно се кръстосваха и във всяка пресечна точка следваше взрив. Тъмната беше минала през Снори, бях я видял върху лицето му. Светлата…
Опипах се трескаво за наранявания. Светлата беше минала през мен. Дръпнах нагоре крачолите си, но това разкри само мръсни пищяли, без никаква следа от златиста светлина, грееща през пукнатини. По улицата обаче също нямаше следа от пукнатините. От тях не бе останало нищо освен нанесените поражения.
Пропъдих от ума си мислите за ослепителната златиста светлина. Бях оцелял! Спомних си писъците от операта. Колко ли хора бяха загинали? Колко от приятелите ми? От роднините ми? Дали сестрите на Ален бяха били там? Молех се на Бога Мейрес Алус да е бил. Да е била една от онези нощи, когато се правеше на търговец и използваше парите си, за да си купи достъп до социалните кръгове далеч над неговото положение. Засега обаче се налагаше да увелича разстоянието между себе си и пожара. Само че къде да ида? Магията на Мълчаливата сестра ме беше преследвала. Дали тя нямаше да ме причаква в двореца, за да довърши работата?
Когато се съмняваш, бягай.
Хукнах отново по тъмните улици. Бях се изгубил, но знаех, че рано или късно ще стигна до реката и ще си възвърна ориентацията. Тичането на сляпо е много вероятно да ти докара счупен нос, а тъй като аз вече си имах такъв и не горях от желание да разбера какво следва, поддържах скоростта си от разумната страна на главоломна. Обикновено установявам, че като си дам зор на краката и оставя няколко мили зад себе си, това доста подобрява нещата. Но сега, докато тичах, дишах през устата и притисках длан отстрани към тялото си, където някакъв мускул постоянно се схващаше, се чувствах все по-зле. Безпокойството ми растеше от минута на минута и се превърна в дълбок, парализиращ смут. Зачудих се дали това не е съвестта. Не че нещо от случилото се беше по моя вина. Не можех да спася никого дори да се бях опитал.
Спрях за малко и се подпрях на една стена, за да си поема дъх и да опитам да се отърся от онова, което ме измъчваше. Сърцето ми продължаваше да пърха зад ребрата, сякаш бях преминал в спринт, а не бях спрял. Всяка част от мен изглеждаше някак крехка, чуплива. Ръцете ми също бяха странни, прекалено бели, прекалено леки. Затичах се пак, още по-бързо, оставил зад себе си всякаква умора. Излишна енергия извираше от кожата ми, бушуваше в мен, караше зъбите да вибрират в устата ми, а косата ми сякаш се бе изправила. У мен имаше нещо нередно, повредено; не бих могъл да забавя ход, дори и да исках.
Отпред улицата се раздвояваше и звездната светлина очертаваше само силуета на сградата, която я делеше. Кривнах първо на едната страна, после на другата, несигурен по кой път да поема. Отместването наляво ме накара да се почувствам по-зле, скоростта ми се увеличи до спринт, ръцете ми почти засияха, главата ме заболя така, сякаш щеше да се пръсне, ярка светлина проряза взора ми. Като кривнах вдясно, нещата се върнаха мъничко към нормалното. Свих по дясното разклонение. Изведнъж вече знаех посоката. Нещо ме теглеше още от момента, в който се бях надигнал от калдъръма. И сега, сякаш бе грейнала някаква лампа, знаех в коя посока ме тегли. Ако се отклонях от нея, неразположението ми се усилваше. Ако се движех право натам, симптомите отслабваха. Имах посока.