Каква беше крайната цел обаче не можех да кажа.
Днес, изглежда, ми бе писано да търча презглава по улиците на Вермилиън. Сега пътят ми следваше лекия наклон към река Селийн, която се влачеше мудно през града. Започнах да подминавам пазарите и товарителниците зад големите складове покрай кейовете. Дори и в този час хора сновяха насам-натам, сваляха сандъци от мулешки каручки, товареха фургони, трудеха се на оскъдната светлина на фенерите, за да тласкат търговията по тесните вени на Вермилиън.
Пътят ме преведе през един опустял вонящ на риба пазар и ме изправи пред дълга стена — една от най-старите сгради в нашия град, сега използвана като пристанищен склад. Тя се простираше на над сто разкрача и в двете посоки, а аз нямах интерес към нито една от тях. Напред. Пътят ми лежеше право напред. Натам ме теглеше чувството. Някаква врата от широки дъски се открехна на няколко метра от мен и преди да се усетя, се озовах до нея, дръпнах я рязко и се мушнах покрай ошашавения слуга, който още протягаше ръка да я бутне. Пред мен се простираше коридор, водещ в моята посока, затова хукнах по него. Отзад се разнесоха викове — някакви мъже хукнаха да ме хванат. Тук горяха Строителски глобуси и пръскаха студената бяла светлина на древните. Досега не бях осъзнавал колко точно стара е тази сграда. Независимо от всичко продължих да се нося напред, профучавах покрай множество арки, всяка от които водеше към галерии със Строителско осветление, пълни с буйно разлистени растения, наредени по скамейки и рафтове покрай стените. Когато някъде по средата на склада една дъсчена врата се отвори точно пред мен, за да ме халоса, единственото, което имах време да си помисля, преди да изгубя съзнание, беше, че сблъсъкът със Снори вер Снагасон болеше повече.
Дойдох на себе си отново в хоризонтално положение. Болеше ме на толкова много места, че пропуснах момента с блаженото неведение и минах направо на задаването на тъпи въпроси.
— Къде съм? — Гласът ми беше носов и колеблив.
Ярката, но примигваща светлина и слабото неестествено жужене ми помогнаха да си спомня. На някакво място със Строителски глобуси. Понечих да се надигна и открих, че съм вързан на някаква маса.
— Помощ! — Това прозвуча малко по-силно. Паникьосан, напрегнах сили срещу въжетата и открих, че изобщо не поддават. — Помощ!
— По-добре си пести дъха! — Гласът дойде от сенките край вратата. Примижах. На стената се подпираше някакъв здравеняк и ме гледаше.
— Аз съм принц Джалан! Ще ти взема шибаната глава за това! Развържи тези въжета.
— Тц, нема да стане. — Той се приведе напред. Дъвчеше нещо. Трепкащата светлина засия по плешивото му теме.
— Аз съм принц Джалан! Не ме ли познаваш?
— ’Се едно знам как изглеждат принцовете. М’че аз даже имената им не зная! За мен си само няк’во конте, дет се е натряскало и е отишло да поплува в канализацията. Ама по няк’ъв лош късмет си се озовал тук. Хорас обаче май те знаеше отнякъде. Каза да те държа тук и излезе. „Дръж го под око тоя, Давийт — тъй ми рече. — Пази го хубавичко.“ Сигур си няк’ва важна клечка, инак досега щеше да плуваш по реката с клъцнато гърло.
— Ако ме убиете, баба ми ще сравни този квартал със земята. — Безочлива лъжа, но като я изрекох с такава убеденост, се почувствах по-добре. — Аз съм богат човек. Пусни ме и ще те осигуря до живот. — Признавам, че имам дарба в лъжите. Най-неубедително звуча, когато казвам истината.
— Парите са убаво нещо — рече мъжът. Отдели се от стената и пристъпи напред, така че светлината да озари свирепото му лице. — Ама ако те пусна, без Хорас да ми е наредил, нема да имам пръсти, с които да ги броя. Пък ако се окаже, че наистина си принц, и те пуснем без разрешението на шефа, и двамата с Хорас ще си мислим, че загубата на пръстите е била лесната част. — Той оголи зъби срещу мен — честно казано, дупките бяха повече от зъбите, — и се дръпна обратно в сенките.
Останах да лежа, като стенех от време на време и задавах въпроси, които той пренебрегваше. Е, поне странният подтик, накарал ме да се втурна презглава в тази каша, беше отслабнал. Все още изпитвах онова чувство за посока, но нуждата да я следвам бе намаляла и се чувствах повече като старото си „аз“. Което в случая ще рече изпълнен с ужас. Но дори в ужаса си забелязах, че посоката, която ме тормозеше, се мени, извърта се и желанието да я следвам гасне с всяка минала минута.
Поех си дълбоко дъх и огледах обстановката. Намирах се във възмалка стаичка, не в някоя от онези дълги галерии. Значи в тях отглеждаха растения? Това ми изглеждаше пълна безсмислица. Тук обаче растения нямаше. Сигурно примигващата светлина правеше мястото неподходящо за целта. Имаше само една маса и аз, вързан на нея.