— Защо… — Вратата се отвори и пресече деветнайсетия ми въпрос.
— Мили боже, как смърди тук! — каза един спокоен и смразяващо познат глас. — Я изправете нашия гост и да видим дали не можем да отмием от него част от тази гнусотия.
Мъже се надвесиха над мен от двете страни, силни ръце сграбчиха масата и светът се завъртя под прав ъгъл, така че масата застана върху единия си ръб, а аз се озовах в изправено положение, все още вързан за нея. Кофа студена вода в лицето ме остави без дъх и зрение, преди да съм имал възможност да се огледам. Бързо я последва втора. Стоях и се мъчех да си поема въздух — нелека задача, когато носът ти е запушен от кръв и вода, — докато около краката ми се разстилаше уханна кафява локвичка.
— Да му се не види! Под всички тези нечистотии имало скрит принц. Диамант в калта, както казват. Макар и доста нискокаратов.
Тръснах глава, за да отметна мократа коса от очите си, и ето го пред мен: Мейрес Алус, облечен в най-скъпите си дрехи, сякаш се беше подготвил за височайша компания… и може би за опера?
— А, Мейрес! Надявах се да те видя. Имах да ти предам още нещо дребничко по нашата спогодба. — Никога не го наричах „дълг“. „Нашата спогодба“ звучеше далеч по-добре. Намекваше, че проблемът е и на двама ни, не само мой.
— Нима? — Съвсем слаба подигравателна усмивка изви ъгълчетата на устата му. Усмихваше се по същия начин, когато един от биячите му ми счупи показалеца. Болката още ме пронизваше в студените утрини, когато посягах към гарафата слаба бира, оставена край леглото ми. Сега отново прониза същия пръст, вързан здраво към тялото ми.
— Да. — Дори не заекнах. — Носех го в операта. — По мои сметки работата със Снори ми беше спечелила шестмесечна отсрочка, само че никога не вреди да демонстрираш желание. Освен това най-важното, когато си вързан на маса от престъпници, е да им напомниш колко по-ценен си за тях, когато не си вързан на маса. — Златото беше в джоба ми. Май обаче съм го изгубил в суматохата.
— Каква трагедия. — Мейрес вдигна ръка, сгъна леко пръсти и един мъж излезе от сенките и застана до него. Движението му беше придружено от тихо шумолене, което секна, щом той спря. Този човек изобщо не ми хареса. Изглеждаше прекалено доволен да ме види. — Още един пожар без оцелели.
— Ами… — Не ми се искаше да противореча на Мейрес. Очите ми се плъзнаха към мъжа до него. Мейрес е дребен човечец, невзрачен, от онези, които можеш да откриеш надвесени над счетоводните книги в офиса на някой търговец. Грижливо подстригана кафява коса, очи, които не са нито добродушни, нито жестоки. Всъщност на възраст и външен вид ужасно приличаше на баща ми. Спътникът му обаче имаше вид на мъж, който би давил котенца за развлечение. Лицето му ми напомни за черепите в катакомбите на двореца. Ако опънеш върху някой от тях кожа и му бучнеш две бледи вторачени очи, ще получиш този човек, с прекалено широка усмивка и прекалено дълги и бели зъби.
Мейрес щракна с пръсти, което ме накара бързо да върна вниманието си към него.
— Това е Джон Резача. Докато идвахме насам, тъкмо му разправях какво злощастие е, че си видял моята операция тук.
— О-о-операция ли? — изпелтечих. В дадения момент победата ми можеше да се измерва с факта, че не напълних гащите. Джон Резача беше име, което всички знаеха, но малцина твърдяха, че са го виждали. Мейрес го използваше, когато искаше да нарани хората по-изобретателно. Когато счупен пръст на ръката, отрязан пръст на крака или един хубав пердах не бяха достатъчни, когато Мейрес искаше да утвърди авторитета си, да остави своя отпечатък върху някоя бедна душа, Джон Резача бе човекът, който се заемаше с това. Някои му викаха „творчески подход“.
— Маковете.
— Не съм видял никакви макове. — Редици и редици зелени неща, растящи тук под Строителските светлини. Чичо ми Хертерт — „сигурният ненаследник“, както го наричаше баща ми — беше предприел безброй инициативи с цел да прекрати доставките на опиум. Пращаше стражари с лодки да патрулират по бог знае колко мили по река Селийн, убеден, че опиумът пристига нагоре по реката от марсилското пристанище. Само че Мейрес си ги отглеждаше сам. Тук, под носа на чичо Хертерт, и готов да влезе във всички други носове. — Нищичко не съм видял, Мейрес. Блъснах се в една врата, за бога. Бях пиян до слепота.
— Изтрезняваш забележително добре. — Той вдигна към носа си златно флаконче с парфюм, като че ли вонята ми го отвращаваше. Което вероятно си беше така. — Както и да е, не мога да поема този риск, а щом се налага да се разделим, по-добре да го направим паметно събитие, нали? — И кимна към Джон Резача.