Това бе достатъчно, за да си изпусна мехура. Не че някой забеляза, както бях прогизнал и смърдящ.
— С-стига де, Мейрес, шегуваш се! Аз ти дължа пари. Кой ще ти плати, ако аз… ако аз не ти платя? — Той имаше нужда от мен.
— Виж сега, Джалан, работата е там, че не мисля, че можеш да ми платиш. Ако някой ми дължи хиляда крони, значи го е загазил. Ако ми дължи сто хиляди, значи аз съм го загазил. А ти, Джалан, ми дължиш осемстотин и шест крони, от които ще приспаднем някаква малка сума за забавния ти северняк. Всичко това те прави дребна риба, която не може нито да ме излапа, нито да ме нахрани.
— Но… аз мога да си платя. Аз съм внук на Червената кралица. Дългът ми е добре подплатен!
— Един от многото, Джалан. Прекалено голямо количество от всяка валута снижава стойността ѝ. Бих казал, че в наши дни принцовете са твърде надценена стока в Червения предел.
— Но… — Винаги съм знаел, че Мейрес Алус е делови човек, без съмнение жесток и неумолим, но все пак разумен. Сега обаче ми се стори, че зад тези тъмни очички се вихри лудост. Във водата имаше прекалено много кръв, за да може акулата в него да продължи да кротува. — Но… каква полза ще имаш, ако ме убиеш? — Той не би могъл дори да каже за това някому. Смъртта ми не можеше да му послужи по никакъв начин.
— Ти си загинал в пожара, принц Джалан. Всички го знаят. Не е мое дело. А ако в разговорите из Вермилиън се промъкне някакъв смътен слух, че може да си умрял другаде, при още по-неприятни обстоятелства, заради един дълг… е, тогава какви ли нови висини ще достигнат клиентите ми в старанията си да не ме разочароват в бъдеще? Може би някои дами с лоша репутация ще разпознаят най-новата гривна на Резача и ще разпространят вестта със същата охота, с която си разтварят краката? — Той хвърли поглед към Джон Резача, който вдигна дясната си ръка. Около нея бяха увити съсухрени ивици блед хрущял, които шумоляха една в друга. Бяха десетки, започваха от китката и стигаха до над лакътя.
— Ка-какво? — Не разбирах какво виждам, а може би някаква част от моя мозък умишлено ми пречеше да разбера.
Джон Резача описа с пръст кръг около устните си. Докато го правеше, трофеите по ръката му зашушнаха.
— Отвори широко. — Гласът му беше мазно-хлъзгав, сякаш изобщо не бе човек.
— Не трябваше да идваш тук, Джалан — заговори Мейрес сред тишината на моя ужас. — Голямо нещастие е, че не можем да променим факта, че си видял маковете ми, но светът е пълен с нещастия. — Той отстъпи назад, за да застане до Давийт на вратата. Светлината, трепкаща по лицето му, му придаваше единствения живец — призрачна усмивка, която ту се появяваше, ту изчезваше.
— Не! — За първи път ми се искаше Мейрес Алус да не си тръгва. Всичко беше по-добро от това да ме оставят с Джон Резача. — Не! Няма да проговоря! Няма! Никога! — Вложих известен гняв в тона си — кой би повярвал на хленчещо обещание за сила? — Нищо няма да кажа! — Задърпах въжетата и масата се залюля назад. — Изтръгнете ми ноктите, няма да продумам. Нажежени клещи няма да изкопчат нищо от мен.
— А какво ще кажеш за студени? — Джон Резача вдигна железните клещи с къса дръжка, които държеше в другата си ръка.
Тогава заревах насреща им и се замятах безрезултатно във въжетата. Ако един от хората на Мейрес не бе стъпил върху краката на масата, тя щеше да се катурне напред и да забия лице в каменния под, което, колкото и зле да звучи, щеше да е много по-безболезнено от онова, дето ми го гласеше Джон Резача. Все още ревях и пищях, като бързо клонях към хленчове и молби, когато нещо мокро и горещо плисна в лицето ми. Това беше достатъчно, за да ме накара да отлепя очи и да спра ревовете си. Макар вече да не крещях, врявата продължаваше все така оглушителна, само че сега писъците не бяха мои. Бях пропуснал трясъка на отварящата се врата, прекалено погълнат от ужас, за да го забележа. Сега там стоеше само Давийт, очертан в рамката. Докато го гледах, се обърна, разпорен от ключицата до хълбока, а червата му се сипеха по пода. Вляво някаква едра фигура се движеше по ръба на полезрението ми. Когато завъртях глава, действието се пренесе зад масата; нов писък и една бледа ръка, опасана с гривни от човешки устни, тупна на пода на около стъпка от мястото, където главата на Давийт се фрасна в камъка, когато той се спъна във вътрешностите си. И в миг настъпи тишина. Не се чуваше никакъв звук освен виковете на хора някъде далеч по коридора. Изглежда, Давийт беше загубил съзнание от удара или пък бе умрял от загуба на кръв. Дори да тъгуваше по ръката си, Джон Резача не се оплакваше. Виждах още един от хората на Мейрес да лежи мъртъв. Другите можеха да са мъртви зад мен или, внезапно възприели моята житейска философия, да тичат към хълмовете. Ако не бях вързан за проклетата маса, аз самият щях да ги застигна по пътя.