В полезрението ми пристъпи Снори вер Снагасон. И възкликна:
— Ти!
Закачулената роба, която беше носил, когато се блъснах в него, висеше полусъдрана от раменете му; кръв бе опръскала гърдите и ръцете му и капеше от аления меч в юмрука му. Още кръв се стичаше по лицето му от плитка резка на челото. Не би било трудно да го сбъркаш с демон, въстанал от ада. Всъщност на тази трепкаща светлина, целият в кръв и със свиреп блясък в очите, беше много трудно да не го сбъркаш с такъв.
— Ти? — Красноречието, демонстрирано от Снори в тронната зала на баба, го бе напуснало изцяло.
Той посегна към мен и аз се дръпнах назад, но не много, защото шибаната маса ми пречеше. Докато едрата му длан се приближаваше, усетих боцкане по скулите, устните, челото, като от иглички, сякаш се трупаше някакво напрежение. Той също го почувства — видях как очите му се разшириха. Посоката, която ме бе водила, целта, която ме бе теглила… това беше той. Същата сила, която бе довела Снори тук, за да се озове сред хората на Мейрес. Сега и двамата я познахме.
Севернякът забави ръката си и пръстите му се доближиха на три-четири сантиметра от врата ми. Кожата там зажужа, почти запращя от… нещо си. Той спря, обзет от нежелание да разбере какво ще стане, ако ме докосне, гола кожа по гола кожа. Ръката му се отдръпна, а после се появи пак, стиснала нож, и той започна да реже въжетата ми.
— Идваш с мен. Тази работа можем да я изясним някъде другаде.
Остави ме сред парчета нарязано въже и се върна до вратата, като поспря само за да стъпи на шията на някого. Не на Мейрес, за съжаление. Надникна навън и бързо се дръпна. Нещо изсвистя покрай входа, даже няколко неща.
— Арбалети. — Снори се изплю върху трупа на Давийт. — Мразя стрелците. — Хвърли поглед към мен. — Грабвай някакъв меч.
— Меч ли? — Този човек явно си мислеше, че още се намира в пустошта, сред прекалено окосмения народ на Севера. Огледах касапницата наоколо, надникнах зад масата. Джон Резача лежеше проснат там и чуканчето на ръката му потръпваше едва-едва, а на челото му имаше грозна рана. Но не се виждаше и следа от Мейрес. Изобщо не можех да си представя как се е измъкнал.
Никой от мъжете не притежаваше по-страшно оръжие от петнайсетсантиметров нож: носенето на нещо по-голямо в очертанията на града просто не си заслужаваше неприятностите със стражата. Взех камата на Джон Резача и го сритах няколко пъти в главата. Заболяха ме пръстите, но смятах, че цената си заслужава.
Заобиколих пак с куцукане масата, стиснал новото си оръжие, и си спечелих един изпепеляващ поглед от северняка. Той вдигна вратата.
— Дръж! — Не успях да я уловя съвсем. Докато подскачах на здравия си крак, притиснал длан към лицето си, и ругаех, Снори набързо отсече краката на масата и тръгна към коридора, носеше я пред себе си като голям щит. — Прикривай ми гърба!
Страхът да не ме изоставят и да попадна пак в ръцете на Мейрес ме накара да се раздвижа. С известно усилие вдигнах вратата и двамата със Снори избутахме заедно щитовете си в коридора, преди да застанем между тях. И в двата моментално се забиха арбалетни стрели, железните им върхове щръкнаха частично през дървото.
— Накъ… — Снори вече бе прекалено далеч, за да ме чуе, дори и да не крещеше бойния си вик. Беше се втурнал по коридора зад мен. Последвах го с цялата възможна бързина, като се опитвах да държа вратата зад гърба си, като се препъвах подире му, привел глава и извил ръце над раменете си, за да крепя импровизирания щит. Викове и писъци отпред показаха, че Снори е докопал омразните му стрелци, но докато стигна дотам, от тях бяха останали само кръв и парчета месо. Трудността се състоеше в това да не се подхлъзна на кървищата. Още няколко стрели се забиха в масата зад гърба ми със силни тупвания, а една изсвистя между глезените ми, давайки ми да разбера, че съм оставил пролука. За щастие до изхода оставаха само десетина крачки. С вратата, стържеща по пода зад мен, така че да се подават само петите ми, изхвърчах навън. Традиционният ми миг на триумф от поредното измъкване беше прекъснат от една мускулеста ръка, която се протегна от мрака и ме дръпна рязко встрани.
— Имам лодка — изръмжа Снори. Обикновено когато се казва, че някой е изръмжал, това е само израз, обаче Снори наистина вложи в гласа си нещо животинско.
— Какво? — Изтръгнах ръката си, или пък той я пусна; и на двамата не ни харесваше парещото и боцкащо усещане от докосването.