— Имам лодка.
— Разбира се, нали си викинг. — Всичко ми се струваше доста сюрреалистично. Може би бях получил прекалено много удари по лицето, откакто Ален се опита да ме докопа в операта само преди час-два.
Снори поклати глава.
— След мен. Бързо!
И се втурна в нощта. Звукът от хора, приближаващи се по коридора на склада, ме убеди да го последвам. Пресякохме голяма открита площ, осеяна с бурета и сандъци, подминахме десетки висящи мрежи, а над речната стена край нас се подаваха мачти и платна. На лунната светлина изтичахме по някакъв кей и се спуснахме по каменните стъпала към водата, където една лодка бе вързана за голяма желязна халка в стената.
— Имаш лодка — казах.
— Вече бях на миля надолу по течението, волен и свободен. — Снори хвърли меча си в лодката, след което го последва и хвана едното гребло. — Но ми стана нещо. — Млъкна и се взря за момент в ръката си, макар че в нея имаше само мрак. — Нещо… разболявах се. — Седна и хвана и двете гребла. — Знаех, че трябва да се върна — знаех посоката. А после намерих теб.
Продължавах да стоя на стъпалата. Магията на Мълчаливата сестра беше направила това. Знаех го. Пукнатината беше минала през нас — светлата част през мен, а тъмната през него, и когато двамата със Снори бяхме разделени, някаква свръхестествена сила се бе опитвала — и беше успяла — да събере отново тези две линии, тъмната и светлата. Бяхме се раздалечили, докато реката бе отнасяла Снори на запад, и скритите пукнатини бяха започнали да се отварят наново, да разкъсват и двама ни, за да се освободят и съберат. Добре помнех какво ставаше, като се съберяха. Не беше красиво.
— Не стой като идиот. Отвързвай лодката и скачай вътре.
— Аз… — Лодката се раздвижи, когато течението се опита да я отскубне от въжето. — Не ми изглежда много стабилна. — Винаги съм гледал на лодките като на тънка дъска между мен и удавянето. Понеже съм разумен човек, никога не бях поверявал живота си на лодка, а отблизо ми изглеждаха още по-опасни. Тъмната река мляскаше покрай греблата, сякаш беше гладна.
Снори кимна към стъпалата и пролуката в речната стена, към която водеха.
— След броени мигове там ще се появи човек с арбалет и ще те убеди, че чакането е било грешка.
При тези думи скочих в лодката доста пъргаво и Снори трябваше да я балансира с теглото си, за да не я преобърна. Най-накрая успях да седна.
— Въжето? — попита той. Над нас отекнаха викове, приближаваха се.
Извадих ножа и ударих по въжето, при което едва не изтървах оръжието в реката. Опитах пак и накрая застъргах нишките, докато те не се предадоха и не се отделихме от кея.
Течението ни пое и стената се стопи в мрака заедно с всякакви признаци за земя.
7.
— Пак ли ще повръщаш?
— Да не би реката да е спряла да тече? — попитах.
Снори изсумтя.
— Значи да. — И му показах нагледно, като се приведох над борда и добавих още една цветна шарка към тъмните води на Селийн. — Ако Господ е искал хората да кръстосват по водата, щеше да им даде… — Чувствах се прекалено зле за остроумия, надвесен безсилно през борда на лодката и навъсен срещу сивата зора, която се разпукваше зад нас. — А бе каквото е нужно за тази работа.
— Месия, който ходи по вода, за да покаже на всички ви, че именно там Бог е замислял да отидат хората? — Снори поклати голямата си, сякаш изсечена от камък глава. — Моят народ притежава знания, по-древни от тези на Белия Христос. Егир владее морето и не иска ние да излизаме в него. Но ние въпреки това го правим. — И задудна някаква песен: — „Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове самите богове треперят.“ — Продължи да гребе, като си тананикаше абсолютно немелодично.
Носът ме болеше адски, беше ми студено, усещах натъртвания по голяма част от тялото си, а когато най-сетне успях да вдишам през дваж разбиваната си муцуна, забелязах, че мириша само малко по-добре от купчината лайна, която ми бе спасила живота.
— Но… — Млъкнах. Щеше да излезе комично; „носът ми“ щеше да прозвучи като „гнусът ми“. И макар че имах пълното право да се оплаквам, това би могло да подразни северняка, а не е здравословно да дразниш човек, способен да скочи на гърба на мечка, за да се измъкне от бойна яма. Особено пък ако ти си този, който го е вкарал във въпросната яма. Както би казал баща ми: „Да се греши е човешко, да се прощава е божествено… но аз съм само кардинал, а кардиналите са хора, така че вместо да ти прощавам, ще съгреша, като те напердаша с тази пръчка.“ — Снори също не ми изглеждаше да е от прощаващите. Задоволих се с още един стон.