— Какво? — Той вдигна поглед от греблата. Спомних си впечатляващото количество трупове, които бе оставил след себе си, докато влизаше и излизаше от маковата ферма на Мейрес, за да ме измъкне. И всичко това с тежка рана на дясната ръка.
— Нищо.
Продължихме да гребем през цветущите земи на Червения предел. Добре де, Снори гребеше, а аз лежах и стенех. Всъщност той предимно ни насочваше, а Селийн вършеше останалото. Там, където дясната му ръка стискаше греблото, имаше червено петно.
Пейзажът се плъзгаше покрай нас, зелен и монотонен, а аз се бях провесил през борда, мърморех оплаквания и от време на време повръщах. Освен това се чудех как за едно денонощие съм успял да стигна от събуждане до голите прелести на Лиза де Вийр до пътуване в скапана лодка с грамаден северен маниак.
— Ще имаме ли неприятности?
— Ъ? — Откъснах мисли от злочестината си и вдигнах очи.
Снори кимна надолу по течението, където в реката се протягаха няколко паянтови дървени кея с вързани на тях рибарски лодки. По брега сновяха хора, вадеха едни мрежи и кърпеха други.
— Че защо да… — После си спомних, че Снори се намира много далеч от дома си, в земя, която вероятно е зървал само от вътрешността на робски фургон. — Не — казах.
Той изсумтя и завъртя греблото, за да ни насочи към по-дълбоки води, където течението беше по-бързо. Може би във фиордите на замръзналия Север всеки минаващ странник беше плячка, а човек се превръщаше в странник на десет крачки от прага си. Червения предел се радваше на малко по-цивилизовани отношения, дължащи се в немалка степен на факта, че баба ми би наредила да разпнат всеки, който наруши законите.
Носехме се покрай разни безименни селца и градчета, които вероятно си имаха имена, но не предлагаха достатъчно развлечения, за да ми пука за имената им. От време на време някой ратай се подпираше на мотиката, отпускаше брадичка върху ръцете си и проследяваше минаването ни с празен кравешки поглед. Друг път безпризорни хлапета тичаха подире ни по брега в разстояние на стотина крачки; някои мятаха камъни, други си оголваха подигравателно кирливите задници. Перачки, които търкаха вторите ризи на мъжете си в плоските камъни, надигаха глави и дюдюкаха одобрително към северняка, чиито мускулести ръце налягаха греблата. И ето че най-сетне, когато слънцето вече се бе издигнало високо и прежуряше, в един самотен участък на реката, където Селийн се разливаше по-нашироко, Снори отклони лодката и спря под голяма върба. Дървото се беше надвесило над ленивите води във връхната точка на дълъг речен завой и ни скри под своя балдахин от листа.
— И така — каза той и носът се чукна в дънера на върбата. Дръжката на меча му се плъзна по ръба на скамейката и изтропа върху дъските. Острието беше тъмно от засъхнала кръв.
— Виж… по въпроса за бойните ями… аз… — Бях посветил голяма част от сутринта на първото си плаване, за да подготвя гладките отрицания, които сега отказваха да се откъснат от езика ми. Между повръщанията и оплакванията бях репетирал лъжите си, но сега, под втренчения поглед на мъжа, който изглеждаше повече от готов да се измъкне със сеч от всяка ситуация, езикът ми не се обръщаше да излъжа. За миг си спомних как се взираше в Мейрес от дъното на ямата. — „Докарайте по-голяма мечка“? — Сетих се за усмивката му и прихнах. Мамка му, болеше. — Че кой казва такова нещо?
Снори се ухили.
— Първата беше прекалено малка.
— А другата ти беше точно по мярка? — Поклатих глава, като се мъчех да не се засмея отново. — Може да се каже, че биеш Златокоска с една мечка.
Той се намръщи.
— Златокоска?
— Няма значение. И Джон Резача! — Поех си дълбоко дъх и се отдадох на сладкия спомен как се бях спасил от онзи оцъклен демон и ножовете му. Веселието бликна от мен. Превих се в истеричен смях, задъхвах се и удрях по бордовете на лодката, за да се спра. — Олеле, божке! Ти му отсече ръката на това копеле!
Снори сви рамене и като че ли дори се усмихна.
— Явно ми се е изпречил на пътя. След като вашата Червена кралица си промени мнението и реши да не ме пуска, постави града си във война с мен.
— Червената кра… — Спрях. Бях казал, че кралицата е заповядала да го пратят в ямите. Той нямаше причина да не ми вярва. Да помниш основните точки, на които се крепи една паяжина от лъжи, е най-важното в изкуството на измамата. Аз обикновено съм майстор в тази работа. Отдавах провала си на обстоятелствата. В края на краищата бях избягал от Ален де Вийр и пожара в операта само за да се натреса на нещо още по-лошо. — Да. Това беше… сурово от нейна страна. Но баба ми е известна като малко нещо тиранка.