— Да. Всички я наричат Мълчаливата сестра. Но повечето не я виждат.
Снори плю във водата. Лениво виещото се течение отнесе плюнката.
— Знам това име. Мълчаливата сестра. Вьолвите на север го изричат, но не на висок глас.
— Е, сега вече си я виждал. — Още се чудех на това. Може би фактът, че и двамата можехме да я видим, имаше нещо общо с това, че магията ѝ не успя да ни унищожи. — Тя направи заклинание, което трябваше да убие всички в операта, където бях снощи.
— Опера? — попита той.
— По-добре е да не знаеш. Както и да е, аз се измъкнах от заклинанието, само че докато си пробивах път навън, нещо се скъса, някаква пукнатина плъзна подир мен. Всъщност две преплитащи се пукнатини, едната тъмна, другата светла. Когато ти ме сграбчи, пукнатината ме застигна и мина през двама ни. После някак си спря.
— А когато се разделихме?
— Тъмната пукнатина мина през теб, а светлата през мен. Изглежда, когато ги раздалечим, те се опитват да се изтръгнат на свобода и да се съберат отново.
— А като се съберат? — попита Снори.
Свих рамене.
— Зле е. По-зле от операта. — Колкото и небрежно да го изрекох, кръвта ми изстина въпреки горещия ден.
Снори стисна челюсти в нещо, което вече бях научил, че е замислено изражение. Ръцете му пък бяха стиснали греблата все едно искаха да ги удушат.
— Значи баба ти ме праща в бойните ями, а после ти ми навличаш проклятието на нейната вещица?
— Не съм те търсил специално! — Небрежният тон, който се мъчех да постигна, не искаше да излезе от пресъхналата ми уста. — Ти ми се изпречи на пътя, не помниш ли? Спря ме, все едно съм налетял на мъртъв камък. — Моментално съжалих, че използвах думата „мъртъв“.
— Ти си човек на честта — каза той, без да се обръща конкретно към никого. Потърсих върху лицето му иронична усмивка, но открих само искреност. Ако се преструваше, значи трябваше да взимам уроци на същото място, където ги е взимал той. Стигнах до извода, че си напомня за своите задължения — нещо странно за един викинг, чиито задължения обикновено се изчерпват с това да не забравя, че трябва първо да плячкосва, а после да изнасилва, или пък обратното. — Ти си човек на честта — повтори той по-високо, вперил поглед в мен. Откъде, по дяволите, му беше щукнала тази идея, нямам представа.
— Да — излъгах.
— Ще уредим това като мъже. — Последните думи, които исках да чуя.
— Виж сега, Снори, работата е там, че… — Огледах се, като преценявах различните варианти за бягство. Можех да скоча през борда. За нещастие, винаги съм гледал на лодките като на тънка дъска между мен и удавянето, а плуването е съвсем същото, само че без дъската. Дървото предлагаше втория най-добър вариант, обаче върбовите клонки не са най-подходящият материал за катерене, освен ако не си катерица. Избрах последния вариант. — Я, какво е онова там? — Посочих към едно място на речния бряг зад северняка. Той дори не помръдна глава. Мамка му! — О, привидяло ми се е. — И ето, че бях останал без варианти. — Та както казвах… работата е там… работата… Да му се не види. — Работата все трябваше да е някъде. — Ъъъ. Опасявам се, че като те убия, пукнатината ще излезе от теб, също както ако се раздалечим прекалено много. И после — бум — след частица от секундата аз също ще се окажа твърде раздалечен. Така че колкото и да се изкушавам да изпитам бойните си умения на принц срещу един… впрочем, какъв ти е рангът? Така и не разбрах.
— Хаулдр. Притежавам собствена земя, десет акра от брега на Уулиск до хребета.
— Аха, значи колкото и да се изкушавам да наруша социалните норми и да изпитам ръката си на принц на Червения предел срещу един, ъъъ… хаулдр, се опасявам, че няма да преживея смъртта ти. — Ако се съдеше по мръщенето му, той самият май беше склонен да поеме този риск при липса на по-добри предложения, така че, за да го възпра, добавих: — Но пък, от друга страна, винаги съм копнял да посетя Севера и да видя със собствените си очи как се извършва плячкосването. Освен това баба ми толкова се притеснява за тези твои живи мъртъвци. Ще ѝ олекне на сърцето, ако се погрижа за тази работа. Така че най-добре да дойда с теб.
— Смятам да пътувам бързо. — Въсенето на Снори се усили. — Вече мина много време, откакто напуснах Севера, а и разстоянието е голямо. Освен това те предупреждавам: стигнем ли там, работата ще стане мътна и кървава. Само да ме бавиш, ще те… но пък ти се движеше доста бързо, когато се блъсна в мен. — Челото му се изглади, буреносните облаци се разнесоха и усмивката отново огря лицето му — полулудешка, полудружелюбна и изцяло опасна. — Освен това познаваш тукашните места по-добре от мен. Разкажи ми за роунците.