И ето че изведнъж вече бяхме спътници. Бях се присъединил към похода му за спасение и мъст до една далечна земя. Надявах се, че няма да се проточи твърде дълго. Снори можеше да спаси семейството си, да изтрепе враговете си до крак, с все некромантите и ходещите трупове, и всичко щеше да е тип-топ. Аз съм добър в самозалъгването, но пак не успях да накарам този план да звучи като нещо различно от самоубийствен кошмар. Все пак леденият Север се намираше много далеч оттук и щях да имам предостатъчно възможности да разваля заклинанието, което ни свързваше, и да драсна към къщи.
Снори хвана пак греблата, после ме погледна и каза:
— Я стани за малко.
— Сериозно ли говориш?
Той кимна. Аз имам отлично равновесие върху кон и никакво във водата. Но не исках да си разваляме отношенията броени секунди след като се бяхме спогодили, затова се изправих, разперил ръце за по-голяма стабилност. В следващия миг Снори с рязко и напълно умишлено движение наклони лодката. Пльоснах в реката и протегнах панически ръце към върбовите клонки като удавник, посягащ към сламка.
През плясъците можех да чуя как Снори се смее от сърце. Освен това говореше нещо: „… чист… заедно…“ Но аз долавях само някоя и друга дума, защото давенето е шумна работа. Накрая, когато се отказах от опитите да се спася чрез изгълтване на всичката вода и потънах под повърхността за трети и последен път, той ме сграбчи за жилетката и ме издърпа обратно през борда със смущаваща лекота. Лежах на дъното, мятах се като риба и повърнах почти достатъчно вода, за да потопя лодката.
— Копеле! — Това беше първата ми членоразделна дума, преди да си спомня колко точно едър и смъртоносен е той.
— Не мога да те взема на север такъв смърдящ! — Снори се засмя и насочи лодката обратно в течението, а върбата плъзна със съжаление пръсти по нас. — И как може човек да не знае да плува? Истинска лудост!
8.
Реката ни отнесе до морето. Пътуването продължи два дни. Спяхме на брега, достатъчно навътре, за да избегнем множеството комари. Снори се присмя на оплакванията ми.
— Лете на север във въздуха има толкова хапещи гадинки, че хвърлят сянка.
— Сигурно затова всичките сте толкова бледи — отвърнах. — От липса на тен и от загуба на кръв.
Сънят ми убягваше. Твърдата земя с нищо не подобряваше нещата, нито пък сърбежът от всичко, с което се опитвах да я омекотя. Това ми напомняше за несгодите на Скоронската кампания преди две лета. Вярно е, че прекарах там не повече от три седмици, преди да се върна, за да бъда посрещнат с почести като героя от Аралски проход и да лекувам болния си крак, навехнат в битка, или поне в неумишлено спринтиране от една битка към друга. Както и да е, сега лежах върху прекалено твърдата и прекалено дращеща земя и гледах звездите, реката шепнеше в тъмното, а храстите гъмжаха от разни чуруликащи, шумолящи и писукащи твари. Замислих се за Лиза де Вийр. Подозирах, че през малко нощи отсега до връщането си в двореца няма да имам повод да се запитам как съм се забъркал в такава каша. А в малките часове, потънал в дълбоко самосъжаление, даже намерих време да се зачудя още веднъж дали Лиза и сестрите ѝ са преживели пожара в операта. Може би Ален бе убедил баща им да ги остави вкъщи като наказание за избора им на компания?
— Защо не спиш, Червен пределнико? — обади се Снори от тъмното.
— Намираме се в Червения предел, северняко. Има смисъл да наричаш някого по името на родния му край само ако сте далеч оттам. Вече говорихме за това.
— А за спането?
— Мисля си за жени.
— Аха. — Помълча достатъчно дълго, за да реша, че е мирясал, после добави: — За някоя конкретно ли?
— По-скоро за всички заедно и за липсата им на този речен бряг.
— По-добре е да мислиш за една — каза той.
Дълго просто гледах звездите. Хората казват, че се въртели, но аз не забелязвах такова нещо.
— А ти защо си буден?
— Ръката ме боли.
— Такава драскотина? Нали си голям и силен викинг?
— Ние също сме от месо като другите хора. Тази рана има нужда от почистване и зашиване. Ако бъде направено както трябва, няма да си загубя ръката. Когато реката се разшири, ще оставим лодката и ще тръгнем по брега. Ще намеря някого в Роун.
Той знаеше, че в устието трябва да има пристанище, но ако Червената кралица го беше осъдила на смърт, би било лудост да ходи да търси лечение там. Запазих за себе си факта, че баба беше заповядала да го освободят и че Марсилското пристанище се славеше като медицински център, с школа, която от близо триста години произвеждаше най-добрите лекари в региона. Ако му го кажех, това щеше да разобличи лъжите ми и да ме бележи като архитекта на неговата съдба. Не ми харесваше да постъпвам така, но още по-малко ми харесваше идеята той да ме скъси с една глава с меча си.