Върнах се към фантазиите си за Лиза и сестрите ѝ; ала в най-тъмната доба пожарът бе това, което озари сънищата ми и ги обагри във виолетово, и аз видях през пламъците не страданията на умиращите, а две нечовешки очи в тъмните процепи на една маска. Някак си бях развалил заклинанието на Мълчаливата сестра, бях се измъкнал от онази преизподня, отнасяйки със себе си част от магията… но какво ли друго можеше да се е измъкнало и къде ли беше то сега? Изведнъж всеки шум в мрака ми заприлича на бавните стъпки на онова чудовище, надушило следите ми в непрогледната нощ, и въпреки топлото време ме изби студена пот.
Сутринта дойде с обещанието за жарък летен ден. По-скоро заплаха, отколкото обещание. Когато го гледаш от сенчеста веранда, посръбвайки ледено вино, а лятото на Червения предел кара лимоните да едреят по клонките на дръвчетата — това е обещание. Когато трябва да бъхтиш цял ден през прахта, за да покриеш един пръст разстояние на картата — това е заплаха. Снори се мръщеше към източния хоризонт, докато закусваше с последните остатъци от баятия хляб, откраднат от града. Не говореше много и ядеше с лявата ръка, защото дясната му бе зачервена и подута и кожата ѝ изглеждаше също като тази на раменете му, само че не беше изгорена от слънцето.
Откъм реката вече дъхаше на сол, бреговете ѝ се раздалечаваха и преминаваха в кални плитчини. Ние стояхме до лодката, а водата се бе изтеглила на петдесет крачки от нас, засмукана от отлива.
— Марсил. — Посочих към маранята на хоризонта, тъмно петно на фона на набръчканата синева, където далечното море напираше под небето.
— Голям е. — Снори поклати глава. Отиде до лодката и се поклони леко, като мърмореше под нос. Някаква езическа молитва, без съмнение, сякаш проклетата лодка имаше нужда от благодарности, задето не ни е удавила. Най-сетне свърши, обърна се и ми даде знак да водя. — Към Роун. Ама по бързите пътища.
— Щяха да са по-бързи, ако имахме коне.
Снори изсумтя, сякаш обиден от идеята. И зачака. И продължи да чака.
— А, да — рекох и тръгнах, макар знанията ми да се изчерпваха с това, че Роун се намира на север и леко на запад. Нямах ни най-малка представа от тукашните пътища. Всъщност, освен Марсил, бих се затруднил да назова някой друг от главните градове в региона. Без съмнение братовчедката Сира щеше да ги изрецитира на мига, докато гърдите ѝ през цялото време отричат гравитацията, а братовчедът Ротус вероятно би отегчил до смърт и библиотекар с данни за населението, продукцията и политиката на всяко населено място, до последното селце. Моето внимание обаче винаги е било съсредоточено по-близо до дома и върху по-недостойни занимания.
Напуснахме широката ивица култивирано мочурище и прехвърлихме редица възвишения, за да се озовем на по-сух терен. Докато земята се изравни, от Снори вече се лееше пот. Личеше си, че полага големи усилия; може би някаква треска от раната беше впила ноктите си в него. Не мина дълго време, преди слънцето да се превърне в тегоба. След някоя и друга миля тъпчене през каменистите долини и бодливите храсталаци краката вече ме боляха, а ботушите ме стискаха, така че се върнах на темата за конете.
— Знаеш ли какво би ни дошло добре? Коне. Ето какво.
— Северняците плават. Не яздят. — Снори изглеждаше сърдит; или пък беше от жегата?
— Не яздят или не могат да яздят?
Той сви рамене.
— Че колко трудно може да е? Държиш юздите и сритваш коня. Ако намериш коне, ще яздим. — Намръщи се още повече. — Трябва да се върна вкъщи. Готов съм да спя в седлото, ако някой кон ме отведе на север преди Свен Скършигребло да си е свършил работата в Горчивия лед.
Тогава ми хрумна, че този северняк наистина се надява, че семейството му може да е още живо. Възприемаше пътуването си като спасителна мисия, а не като някакво отмъщение. Това влошаваше нещата още повече. Отмъщението е пресметлива работа и се сервира най-добре студено. Спасяването включва повече жертви, самоубийствени опасности и всевъзможни други безумия, които би трябвало да ме накарат да хукна в обратната посока. Това правеше още по-наложително развалянето на свързващата ни магия. Като гледах ръката му, която от час на час изглеждаше все по-зле — разпространението на инфекцията вече бе придружено с потъмняване на вените, — всякакво разваляне на магия трябваше да бъде извършено скоро. Иначе той можеше да ми умре и тогава мрачните ми предсказания относно последиците за единия от нас, ако другият ритне камбаната, щяха да бъдат подложени на проверка. Бях ги изрекъл като лъжа, но някак си ги чувствах верни, докато излизаха от устата ми.