Продължихме да се влачим в жегата през суха и задушна иглолистна гора. Часове по-късно дърветата ни пуснаха, надраскани и лепкави от смола и пот. По някаква случайност излязохме на широк път, нашарен с останки от древен паваж.
— Добре — изсумтя Снори, като прекрачи канавката. — Вече мислех, че си се заблудил.
— Да се заблудя? — Престорих се на обиден. — Всеки принц трябва да познава своето кралство като петте си… — През ума ми пробяга спомен за пръстите на Лиза де Вийр, плъзгащи се по тялото ми, за гърба ѝ, нашарен с лунички, кокалчетата на гръбнака ѝ, хвърлящи сенки в светлината на лампата, докато се бе привела да свърши някоя и друга сладка задача. — Като собствената си длан.
Виещият се нагоре път ни изведе на плато, където безброй поточета извираха от източните хълмове, за да потекат с бълбукане по каменните си корита, и земята ставаше отново обработваема. Маслинени горички, тютюн, царевични ниви. Тук-там някоя самотна ферма или групичка каменни къщи с плочести покриви, сгушени заедно за защита.
Първият, когото срещнахме, беше старец — подкарваше пред себе си още по-старо магаре с первания на жилава пръчица. Два огромни коша, пълни с нещо, което приличаше на съчки, почти скриваха животното.
— Кон? — промърмори Снори.
— О, моля те!
— Има четири крака. Това е по-добре от два.
— Ще намерим нещо по-яко. И не някакъв си там впрегатен кон. Нещо подобаващо.
— И бързо — добави Снори.
Магарето не ни обърна внимание, старецът кажи-речи също, сякаш срещаше гигантски викинги и дрипави принцове всеки ден.
— Добър ден — подхвърли и ни подмина.
Снори нацупи покритите си с пришки устни и продължи, но след стотина крачки нещо го накара да се закове на място.
— Това — каза той, взрян в пътя, — е най-голямата купчина лайна, която съм виждал през живота си.
— О, не знам — казах. — Аз съм виждал и по-големи. — Всъщност даже бях падал в по-големи, но тъй като тази изглеждаше излязла от задника на едно-единствено животно, трябваше да се съглася, че е доста впечатляваща. С нея човек би могъл да напълни догоре двайсет чинии, ако си пада по такива неща. — Голяма е, но съм виждал подобни и преди. Всъщност напълно възможно е скоро двамата с теб да имаме нещо общо.
— Моля?
— Напълно възможно е, драги приятелю, и двамата да дължим живота си на голяма купчина лайна. — Обърнах се към отдалечаващия се старец. — Хей! — извиках към гърба му. — Къде е циркът?
Той дори не спря, просто протегна кокалестата си ръка към осеяното с маслинени дръвчета било на изток.
— Цирк? — попита Снори, все още втренчен в гигантското лайно.
— Скоро ще видиш слон, приятелю!
— А този слом ще излекува ли отровената ми ръка? — Той вдигна пострадалия си крайник, което го накара да трепне от болка.
— Това е най-доброто място, където могат да се погрижат за раните ти, освен в полева болница! Тези хора жонглират с брадви и пламтящи главни. Люлеят се на трапец и ходят по въжета. В Разделената империя няма нито един цирк, където да не намериш поне няколко души, способни да зашият рана, а при малко късмет и билкар за други болежки.
На четвърт миля по-нататък от пътя се отклоняваше странична пътека, водеща към билото. По нея личаха следи от скорошно минаване, и то доста натоварено — земята беше набраздена от коловози, по надвисналите дървета се забелязваха прясно скършени клонки. Щом стигнахме до върха, видяхме проснал се пред нас лагер: три големи кръга от фургони и пръснати около тях палатки. Не беше цирк, който е спрял, за да предложи забавление, а цирк в движение, който се наслаждава на почивка. Нивата, където бяха устроили лагера си, бе опасана с каменна ограда. Такива огради са характерни за тукашните места и представляват както място за слагане на вездесъщите камънаци, които излизат от почвата, така и средство за възпиране на добитъка или за белязване на границите. Едно кисело на вид сивокосо джудже стоеше на пост пред портата на входа на нивата.
— Вече си имаме силач. — Изгледа Снори, примижало късогледо с очи, и прати една впечатляваща храчка в прахта. Беше от онези джуджета, които приличат на обикновените хора по размера на главата и ръцете си, но туловищата им са събрани в прекалено малко пространство, а краката им са тънки и криви. Седеше на стената и чоплеше ноктите си с нож, а изражението му подсказваше, че ще е повече от щастливо да намушка с него някакви странници.
— Стига де! Ще обидиш Сали! — протестирах аз. — Ако вече имате брадата жена, не вярвам да е хубавица като тази.
Това вече привлече вниманието на джуджето.
— Охо, здрасти, Сали! Гречо Марлинки на твоите услуги!