Усещах как Снори се е извисил зад мен по начин, който намекваше, че главата ми може да бъде откъсната на момента. Дребосъкът скочи от стената, ухили се на Снори и отлости портата.
— Влизайте. Синята палатка, от вътрешната страна на кръга вляво. Търсете Тапрут.
Тръгнах напред, благодарен, че Гречо е прекалено нисък, за да ощипе Снори по задника, иначе можеше да дължим на този Тапрут пари за ново джудже.
— Сали значи? — избоботи севернякът зад мен.
— Подкрепяй играта ми — казах.
— Не.
Повечето циркаджии вероятно проспиваха пладнешката жега, но неколцина се занимаваха с разни задачи между фургоните. Поправяха колела и сбруи, грижеха се за животните, шиеха платнища, едно хубаво момиче упражняваше пирует, жена в напреднала бременност татуираше гърба на разголен до кръста мъж, неизбежният жонгльор подхвърляше разни неща и ги ловеше.
— Пълна загуба на време — казах, като кимнах към жонгльора.
— Обичам жонгльорите! — Усмивката на Снори разкри бели зъби сред чернотата на подрязаната му брада.
— Боже! Сигурно си от тези, дето обичат и клоуни!
Усмивката му се разшири, сякаш самото споменаване на клоуни беше адски смешно. Оклюмах.
— Хайде, да вървим.
Подминахме един каменен кладенец, зад който, далеч надолу по склона, се възправяха няколко надгробни камъка. Явно поколения пътници бяха използвали това място за отдих. А някои от тях така и не го бяха напуснали.
Синята палатка, макар и избеляла почти до сиво, се оказа лесна за забелязване. Беше по-голяма, по-чиста и по-висока от останалите, издигаше се на централно място и пред нея на два пръта стърчеше олющена табела:
Прочутият цирк на доктор Тапрут!
Лъвове, тигри, мечки, леле-мале!
С одобрението на Виенския имперски двор!
Тъй като при палатките чукането е трудна работа, се приведох към платнището на входа и се прокашлях.
— … не може ли просто да нарисуваш малко ивици на лъва?
— Ами, не… но сигурно можеш да ги измиеш пак преди това?
— Не, мина доста време, откакто за последно съм къпал лъв, само че…
Второто ми, по-драматично прокашляне, привлече вниманието им.
— Влез!
И така, аз се наведох, Снори се наведе още повече и се вмъкнахме вътре.
На очите ми им трябваше малко време, за да свикнат със синкавия сумрак в палатката. Прецених, че доктор Тапрут е мършавата фигура, настанена зад писалището, а по-внушителната фигура, надвесена над него и опряла здраво ръце върху листовете помежду им, трябваше да е човекът, който възразяваше срещу къпането на лъвове.
— Аха! — каза седналият. — Принц Джалан Кендет и Снори вер Снагасон! Добре дошли в моето жилище. Добре дошли!
— Как, по дяволите… — Млъкнах. Беше хубаво, че ме знае кой съм. Тъкмо се чудех как мога да убедя някого, че съм принц.
— О, аз съм доктор Тапрут и знам всичко, принце мой. Глей, глей!
Снори мина покрай мен и взе един празен стол.
— Вестите се разнасят. Особено когато става дума за принцове. — Изглеждаше по-малко впечатлен от мен.
— Глей, глей! — повтори Тапрут и кимна. Приличаше на птица с острите си черти и тънката си шия. — Вестителите по Лексиконския път разнасят клюки в запечатаните си свитъци. Каква история! Наистина ли прескочихте полярна мечка, господин Снагасон? Мислите ли, че бихте могли да прескочите някоя от нашите? Заплащането е добро. О, но вие сте си наранили ръката. С нож, както чувам? Глей, глей! — Бъбренето на Тапрут се лееше толкова бързо, че ако не му посветиш цялото си внимание, словесният порой можеше да те хипнотизира.
— Да, ръката. — Вкопчих се в това. — Имате ли лекар? Малко сме зле откъм финанси… — при тези думи Снори се намръщи, — но аз съм добра гаранция. Кесията ми е подплатена с кралската хазна.
Доктор Тапрут ме дари с многозначителна усмивка.
— Дълговете ви са станали легендарни, принце. — Разпери ръце, като че ли се опитваше да покаже цялата им необятност. — Но не се бойте, аз съм цивилизован човек. Ние от цирка не оставяме ранен странник да си тръгне необгрижен! Ще накарам нашата сладка Варга да се погрижи за това след минутка. Нещо за пиене? — Посегна към чекмеджето на писалището. — Ти можеш да си вървиш, Уолдекър. — Махна с ръка да пропъди мъжа, който бе стоял в мълчаливо неодобрение по време на разговора ни. — Ивици! Глей, глей! Хубави. Сера има черна боя. Иди при Сера. — После насочи вниманието си пак към мен и измъкна бутилка от тъмно стъкло, достатъчно малка, за да съдържа отрова. — Имам тук малко ром. Стар, от корабокрушението на „Ловджийска луна“, изваден от ловци на миди по андорското крайбрежие. Опитайте го. — Сякаш по магия в ръцете му изникнаха три малки сребърни чашки. — Винаги съм обичал да седя и да си бъбря. Това е проклятието ми. Глей, глей. Клюките текат във вените ми и трябва да подхранвам навика. Кажете, принце, баба ви добре ли е? Как е сърцето ѝ?