По-нататък минахме покрай опърпана палатка с пришити към нея луна и звезди и символи от хороскопа, нацвъкани сред избледняло небе. Пред нея на трикрако столче седеше някакво прастаро същество със стърчащи зъби и старчески петна.
— Дай някоя пара, странниче, и ще ти кажа бъдещето. — Не можех да позная дали съществото е мъж или жена.
— Не я слушай. — Дейзи ускори ход. — Тази е чалната. За нея всичко е мрак и прокоба. Гони ни клиентите.
— Ти си плячка — извика старицата подире ни, после се закашля, като че ли белият ѝ дроб се бе пръснал. — Плячка. — Не можех да кажа към кого от нас са насочени думите ѝ.
— Запази си приказките за селяците — извиках през рамо, но все пак ме полази ледена тръпка. Винаги е така. Предполагам, че точно затова пророчествата се харчат толкова.
Продължихме да вървим, докато хрипливата кашлица зад нас заглъхна. Засмях се, но всъщност наистина се чувствах преследван, откакто напуснахме града. Макар че не можех да кажа от какво. Беше нещо повече от Мълчаливата сестра, дори нещо повече от ужасите на Мейрес — бяха очите зад онази емайлирана маска, които се взираха в мен в спокойните ми моменти. Бях ги зърнал само за миг в операта, мимолетна среща, но споменът за нея продължаваше да ме преследва.
— Варга. — Дейзи посочи един фургон, който отговаряше на описанието на Тапрут, пое си дълбоко дъх и тръгна с клатушкане по обратния път. Не ѝ благодарих, вниманието ми беше погълнато от групичката оскъдно облечени млади жени, скупчили се около фургона на Варга. Танцьорки, ако се съдеше по гъвкавите им тела и копринените парцалки.
— Дами. — Приближих се и им метнах най-ослепителната си усмивка. Изглежда обаче един висок рус принц на Червения предел беше по-безинтересен за тях от огромен тъмнокос северняк, пращящ от мускули, като че ли ръцете и краката му са натъпкани с камъни. Момичетата сочеха в сумрака под чергилото, кискаха се в шепи и си разменяха одобрителни погледи. Промуших се покрай тях и се качих във фургона.
— Не беше нужно да му махаш ризата — казах. — Ръката му е това, дето плаче за махане.
Снори ми хвърли мрачен поглед от наклонената кушетка, на която го бяха настанили. Наистина имаше стряскаща топология: по корема му изпъкваше ясен релеф, гърдите и ръцете му се пръскаха от мощ, вени се виеха по цялото му тяло, за да захранят с кръв моторите на неговата сила, които в момента бяха напрегнати от болката, предизвикана от прегледа на Варга.
— Закриваш ми светлината. — Варга спря работата си и се извърна. Беше на средна възраст, започнала да побелява, с хубавко лице от онези, които могат еднакво успешно да изразят състрадание и неодобрение.
— Ще живее ли? — попитах. Интересът ми беше искрен, макар и егоистичен.
— Раната е гадна. Сухожилията не са засегнати, но една от малките костици в ръката е счупена, други са разместени. Ще се изцери, но бавно, и то само ако успеем да овладеем инфекцията.
— Значи да?
— Може би.
— Добри новини! — Обърнах се пак към момичетата отвън. — Трябва да го отпразнуваме. Прекрасни дами, нека ви черпя по едно питие и да оставим моя спътник за малко на спокойствие. — Слязох при тях. Миришеха на грим, евтин парфюм и пот. Само хубави работи. — Аз съм Джалан, но можете да ми викате „принц Джал“.
Старата ми магия най-после проработи. Даже изваяното великолепие на Снори вер Снагасон трудно можеше да си съперничи с вълшебната думичка „принц“.
— Чери. Радвам се да се запознаем, ваше височество. — В гласа ѝ имаше леко съмнение, но личеше, че ѝ се иска да вярва, че нейният принц е дошъл.
Хванах я за ръката.
— Очарован съм.
Тя ми се усмихна. Беше доста хубавка, с чипо носле, порочни очи и къдрава светлокафява коса, нашарена с руси кичури.
— Лоула — представи се приятелката ѝ, дребно момиче с къса черна коса, бледа въпреки лятното слънце и изваяна така, че да задоволи мечтата на всеки ученик.
С Чери под едната ръка, Лоула под другата и рояк танцьорки, следващи ни по петите, се отправих към бирения фургон. Под чергилото на Варга Снори изпъшка. И животът отново беше хубав.
Следобедът мина в приятна омая и ме раздели с последните ми сребърни крони. Циркаджиите се отнесоха със забележителна търпимост към факта, че опипвам жените им, циркаджийките също. Излежавахме се на възглавници пред бирения фургон, пиехме вино от амфори и ставахме все по-шумни, докато сенките се удължаваха.
Дразнещото беше, че танцьорките продължаваха да ме разпитват за Снори, сякаш присъствието на героя от Аралския проход сред тях не бе достатъчно, за да задържи вниманието им.