— Той вожд ли е? — попита Лоула.
— Толкова е голям — отбеляза една червенокоса красавица, казваше се Флорънс.
— Как се казва? — попита една висока нубанка с медни халки в ушите и уста само за целувки. — Как му е името?
— Снори — отвърнах. — Това означава „бияч на жени“.
— Не! — възкликна ококорено Чери.
— Да! — Престорих се на тъжен. — Ужасен нрав — ако някоя жена го разстрои, ѝ нарязва лицето. — Прекарах с пръст линия по бузата си.
— Какво представлява Северът? — Нубанката не се отказваше толкова лесно.
Наклоних амфората към устата си и загълтах вино, като в същото време изпънах ръка под остър ъгъл.
— Ей такъв е. — Избърсах устни. — Само че заледен. Всички северняци се пързалят към крайбрежието, където се струпват в жалки селца, вонящи на риба. Става доста претъпкано. От време на време някоя нова групичка се пързулва по задници надолу от хълмовете и единственото място, където могат да се дянат онези, които са най-близко до брега, е на някоя лодка. И отплават нанякъде. — Имитирах с ръка движението на кораб по вълните. После подадох амфората на Лоула. — Знаеш ли онези рога на шлемовете им? — Оформих с ръце два рога отстрани на главата си. — Това е защото са рогоносци. Новопристигналите скачат в леглото с изоставените жени. Ужасно място. Никога не ходете там.
Момиченце и момченце дойдоха да ни попеят. Бяха забележителна двойка, с толкова високи и чисти гласове, че даже слонът се приближи да послуша. Трябваше да изшъткам на Чери, за да чуя без прекъсване как децата пеят „Високия Джон“, но я оставих да се киска, докато ни изнасяха своята версия на „Палавата свирка“. После ненадейно гласовете им се извисиха в ария, която ме върна в операта на татко. Тези деца я пееха по-сладко и с повече чувство, но въпреки това светът сякаш се сви около мен и чух пак писъците от пожара. А под тези писъци в паметта ми се носеше някакъв по-дълбок звук, нещо чуто, но неразбрано в онзи момент, някакъв по-различен вой. Воят на нещо по-скоро разгневено, отколкото уплашено.
— Стига. — Замерих ги с една възглавница. Не улучих и слонът я грабна от земята. — Чупката! — Устната на момиченцето затрепери за миг, а после и двете деца побягнаха.
— „… дайте им каквото искат, милички.“ Само това повтаря. За Тапрут всичко е бедра и цици. Той не вижда никакво изкуство в танца. — Лоула вдигна поглед към мен иззад глинената си чаша, търсейки потвърждение.
— Е, ако бъдем честни, Лоула, ти си предимно бедра и цици — казах, заваляйки леко думите.
Те се закискаха. Комбинацията от титла и изобилно леещо се вино кара хората да се кискат на всеки твой опит за хумор и аз нито веднъж не съм се оплаквал от това. Откъм фургона на Варга отекна мощна ругатня. Прегърнах с едната си ръка Чери, с другата Лоула, и ги придърпах към себе си. Наслаждавай се на света, докато можеш, тъй викам аз. Доста плитка житейска философия, но с такава разполагам. Пък и дълбоките могат да те удавят.
Първите вечерни звезди станаха свидетели как ме отвеждат да разгледам фургона на танцьорките, крепен от двете страни от Чери и Лоула, макар че беше трудно да се каже кой кого крепи повече. Катурнахме се вътре и за своя изненада открих, че в тъмното почти всичко, което имахме желание да правим, изисква три чифта ръце.
Посред нощ някакво вълнение навън прекъсна дейността във фургона на танцьорките. Отначало не обърнахме внимание. Чери твореше свое собствено вълнение и аз полагах всички усилия да ѝ помогна. Пренебрегвахме суматохата, докато клатушкането на фургона не спря рязко, което накара Чери да се отдръпне и да си поеме дъх. До този момент не бях чул много сред нейните възклицания и скърцането на осите и подпорите.
— Джалан! — Беше гласът на Снори.
Подадох глава навън под звездната светлина, меко казано недоволен, и погледнах Снори.
— Хайде, свършвай.
Нямах въздух да му кажа, че точно това се опитвам да направя. Вместо това излязох, връзвайки онова, което се нуждаеше от връзване.
— Да? — Не се опитвах да скрия раздразнението си.
— Ела. — И той тръгна между фургоните. Сега вече можех да чуя плач. Ридание.
Стигнахме малко встрани от фургоните и каруците, заобиколили палатката на Тапрут. Повечето циркаджии се бяха събрали около ярък огън.
— Умря дете. — Снори сложи ръка на рамото ми, сякаш за да ме утеши. — Неродено.
— На бременната ли? — Глупав въпрос: разбира се, че трябваше да е на бременната: Дейзи. Помнех името ѝ.
— Погребаха го. — Той кимна към малка могилка в пръстта отвъд огъня, сгушена между два по-стари гроба. — Трябва да изразим почитта си.
Въздъхнах. Тази нощ нямаше да има повече забавления за Джал. Съжалявах жената, разбира се, само че нещастията на непознати хора никога не са ме засягали дълбоко. Баща ми, в един от редките си моменти на свързана мисъл, беше обявил това за симптом на младостта. Или поне на моята младост. Призова Бог да ми вдъхне състрадание, което да ме води по-нататък в живота. Аз просто бях впечатлен, че веднъж е забелязал мен или поведението ми, пък и разбира се, винаги е хубаво един кардинал да се сеща от време на време да призовава Бога.