Миг по-късно хорът на насекомите секна. Някакъв дълбок звук стигна до ушите ми, буботене, което премина през все още босите ми нозе.
— Ох, мътните го взели. — Ръцете ми трепереха от обичайния ужас от непознатото, но и от нещо ново, сякаш бяха пълни с напукана светлина.
— Добре казано. — Снори също стана. Държеше крадения си меч. Дали го беше държал през цялото време, или беше отишъл да го вземе, докато бях спал? Посочи с острието към гроба на бебето. Шумът беше дошъл оттам. Ровене, дращене, звукът на корени, пробиващи си слепешком път през почвата. Надгробният камък вляво се наклони, когато земята под него хлътна. Онзи отдясно се катурна напред с глухо тупване. Навсякъде около гроба на бебето пръстта се напука и се изду.
— Трябва да бягаме — казах, без да имам ни най-малка представа защо вече не съм побягнал. Думата „плячка“ се въртеше неспирно в ума ми. — Какво става там долу? — Може би ме задържаше някакво нездраво очарование, или пък вцепенението на заек под ноктите на спускащия се ястреб.
— Нещо се създава — каза Снори. — Когато се връщат, неродените взимат каквото им е нужно.
— Връщат? — Понякога задавам въпроси дори когато хич не ми се иска да чуя отговорите. Лош навик.
— За неродените е трудно да се върнат. Те не са като загиналите, които се вдигат от човешка смърт. — Снори завъртя меча с лявата си ръка и той се превърна в размазано петно от огнени отблясъци около него, а въздухът се изпълни със свистене. — Те са необичайни твари. Светът трябва да се разпука, за да ги пропусне, и силата им е изключителна. Мъртвия крал сигурно страстно жадува да ни докопа.
При тези думи си възвърнах контрола над краката си и търтих да бягам. Докато земята се надигаше и от нея се възправяше някаква тъмна твар, която ръсеше буци пръст и отхвърляше встрани надгробните камъни, изминах цели пет крачки, преди да се спъна в изоставена кана за вино — може би същата, която бях донесъл аз — и да се просна по лице.
Претърколих се и видях очертан в блясъка на звездите и бледата светлина на жаравата някакъв ужас, все още заровен наполовина в земята, но въпреки това извисяващ се над северняка — твар от стари кости и парцаливи дрехи, увити около ръце, чиито нокти бяха съставени от неизброимо количество човешки фаланги. И около тези сухи и скърцащи останки се виеше нещо мокро и блестящо, някаква жизнена свежест, стичаща се по голем от отдавна мъртви мощи, която свързваше това с онова и вливаше бързина в цялото творение.
Снори изкрещя безсловесното си предизвикателство, но остана на място; срещу такъв враг нямаше да атакува. Той го превъзхождаше в обсега си с около метър. Мъртвата твар протегна ръка, търсейки с ноктите си Снори, но после я отдръпна. Сив череп, изпълнен с нова влага, се приведе на шия, която някога е била цял човешки гръбнак. И заговори! Макар че нямаше дробове, които да изтласкват въздуха, нито пък език да оформя думите, той заговори. Гласът на неродения звучеше като скърцане на зъби, като стържене на кост в кост, но някак си носеше смисъл.
— Червената кралица — рече той.
Снори направи крачка назад, вдигнал меча. Черепът се завъртя и ужасните влажни дупки, които му служеха за очи, ме откриха: бос, невъоръжен и драпащ по гръб назад.
— Червената кралица.
— Не съм аз! Никога не съм чувал за нея. — Силата се оттече от нозете ми и прекратих опитите си да избягам, макар че това беше единственото, за което копнеех.
— Ти носиш нейната цел — каза създанието. — И магията на сестра ѝ. — Завъртя глава към Снори и ето че отново можех да дишам. — Или пък ти — добави. — И ти? — Нероденият върна взора си върху мен. Вече се бях изправил, но под този оглед пак започнах да умирам. — Скрита? — Черепът се килна въпросително. — Как е скрита?
Снори нападна. Докато вниманието на неродения ме приковаваше на място, той се метна напред с меч в лявата ръка и посече към тесния кръст от кокали, суха кожа и стари жили. Създанието се олюля страховито, окопити се и му завъртя един ленив удар с опакото на ръката си, който откъсна северняка от земята и го запрати назад. Мечът му отлетя покрай мен и се изгуби в нощта.
В битки най-важна е стратегията, а стратегията се крепи на приоритетите. Тъй като моите приоритети бяха принц Джалан, принц Джалан и принц Джалан, с „да изглеждам добре“ някъде далеч на четвърто място, се възползвах от тази възможност, за да хукна отново. Открил съм, че главното условие за успех е да умееш да действаш на момента; един герой използва подходящия момент, за да атакува; един страхливец — за да бяга. Останалите чакат следващия момент и свършват като храна за враните.
Изминах десет крачки, преди за малко да си срежа крака на меча на Снори, който беше завършил траекторията си с върха надолу. Една педя от острието бе забита в твърдата земя, а останалото стърчеше опасно над нея. Дори в своя ужас осъзнах стойността на три стъпки студена стомана и спрях, за да го измъкна. Това действие ме завъртя назад и видях неродения, надвесен над Снори — призрачна фигура в звездната светлина. Макар и невъоръжен, той отказваше да побегне и държеше над себе си като щит нещо, което приличаше на надгробен камък. Камъкът се пръсна под юмрука на създанието. Тънка ръка от множество кости обхвана кръста на викинга — още миг и той щеше да бъде изкормен или да му бъде откъсната главата.