Нещо гигантско, тъмно и виещо като банши се понесе към мен откъм лагера. За да не бъда смачкан под туловището му, от което земята се тресеше, аз хукнах в посоката, накъдето се случи да съм обърнат в дадения момент. Трябваше да вложа цялата си бързина, за да избегна тежките нозе, гърмящи зад мен. Втурнах се с крясък право към неродения, като отчаяно се мъчех да намеря поне един послушен крак, за да кривна встрани.
В последния момент се хвърлих наляво, като се разминах на косъм със Снори, претърколих се веднъж, после още веднъж и някак си успях да не се намушкам на меча. Станах и погледнах смаяно как Чери профучава покрай нас, яхнала разярения слон. Нероденият рухна със звук като от кършенето на сто мокри пръчки, стъпкан под нозе с размерите на щитове. Слонът изчезна с тътен в нощта, все така понесъл момичето: тръбеше толкова силно, че би събудил и мъртвите, ако някой от тях още спеше.
Снори падна до мен с тупване, което ме накара да трепна. Остана да лежи неподвижно около пет удара на сърцето ми, после се надигна на дебелите си ръце. Протегнах му меча и той го взе.
— Моите благодарности.
— Това беше най-малкото, което можех да направя.
— Не всеки би изтичал да вземе меча на другаря си, а после би атакувал самичък един нероден. — Той се изправи със стон и се взря в нощта. — Слонът, а?
— Ъхъ.
— И жена — Той отиде до огъня и почна да рита жарава върху останките на неродения.
— Ъхъ.
Циркаджиите вече се стичаха към нас, тъмни сенки в нощта.
— Мислиш ли, че с нея всичко ще е наред?
Обмислих това в светлината на факта, че аз самият бях прекарал известно време между бедрата ѝ, и казах:
— Повече се притеснявам за слона.
10.
По първи зори лагерът на цирка вече беше наполовина вдигнат. Никой от циркаджиите нямаше желание да остава и очаквах доктор Тапрут да намери ново място за престой при следващото им минаване оттук.
Чери се върна със слона, докато чаках Снори край портата на нивата. Джуджето беше заело отново поста си и двамата се мъчехме да се измамим взаимно на карти. Станах и ѝ помахах. Сигурно ѝ се беше наложило да чака до разсъмване, за да намери обратния път. Изглеждаше изтощена, гримът ѝ беше размазан и образуваше тъмни ивици около очите ѝ. Един джентълмен обаче се опитва да не забелязва тези неща и аз се приближих бързо, за да я хвана, когато се свлече от гърба на животното. Усещането за нея в ръцете ми беше толкова хубаво, че съжалих, задето се налага да тръгвам.
— Моите благодарности, милейди. — Оставих я на земята и отстъпих от търсещия хобот на слона. Този звяр адски ме изнервяше, а и смърдеше. — Добро момче! — Плеснах го по сбръчкания хълбок и отскочих пак към портата.
— Момиче е — каза Чери. — Нели.
— Аха. Че как иначе би могла да се нарича? — Спасен от танцьорка, яхнала женски слон. Нямаше да добавям това към историята на героя от Аралския проход.
Чери хвана повода на слоницата и я поведе към лагера, като ми хвърли един последен порочен поглед, който ме накара да закопнея за поне още една нощ с нея.
Снори се появи миг по-късно.
— Страшна работа са това слоновете! — Поклати глава.
— Би могъл да си вземеш един вкъщи — предложих.
— Ние си имаме мамути. Още по-големи са и са покрити с козина. Досега не съм ги виждал, но вече искам да ги видя. — Погледна към лагера. — Изразих съболезнованията си на майката. В такива моменти няма какво да се каже, но въпреки това е по-добре да се каже нещо, отколкото нищо. — Плесна ме по рамото прекалено свойски. — Трябва да вървим, Джал, гостоприемството на нашите домакини вече се изчерпва. Освен ако не искаш да купиш коне?
— С какво? — Издърпах джобовете си навън. — Ошушкаха ме.
Снори сви рамене.
— Онзи медальон, с който постоянно си играеш, би могъл да купи десет коня. И то хубави.
— Че аз почти не го докосвам. — Замигах насреща му и си отбелязах наум да не забравям за зорките му очи. Не си спомнях да съм поглеждал медальона и веднъж, откакто се срещнахме. — Освен това няма никаква стойност. — Съмнявах се, че дори онзи старец на пътя би заменил магарето си срещу медальона и една сребърна крона в добавка.