— Значи не можеш да яздиш, а?
— Никога не съм се опитвал — отвърна Снори.
— Дори не си се качвал на кон? — Трудно ми беше да го повярвам.
— Изял съм много — отбеляза той.
— Това не помага.
— Че колко трудно може да бъде? — попита Снори, без да прави никакъв опит да открие отговора.
— Не и колкото да скачаш върху мечки, предполагам. За щастие аз съм най-добрият ездач в Червения предел и съм отличен учител. — Посочих стремето. — Сложи си крака там. Не този, за който се сети най-напред — другия. Качвай се и гледай да не паднеш.
Уроците продължиха бавно и за чест на Снагасон трябва да кажа, че той не падна. Вярно, тревожех се, че може да изкриви ребрата на добичето с тези негови мускулести бедра, но в крайна сметка Снори и конят стигнаха до неспокойно примирие, при което на лицата и на двамата се изписаха насилени усмивки и те започнаха да се движат напред.
Докато слънцето прехвърли зенита си, вече виждах, че севернякът страда.
— Как е ръката?
— Не ме боли толкова, колкото бедрата — изсумтя той.
— Може би ако отпуснеш малко хватката и оставиш бедното животно да диша…
— Разкажи ми за Роун — прекъсна ме той.
Свих рамене. Нямаше да стигнем границата преди утре вечер и последната миля би била достатъчна да му разкажа всичко, което си струва да се знае за онова място, но изглежда, той имаше нужда от нещо, което да го разсее от болежките му.
— Няма кой знае какво за разправяне. Ужасно място. Храната е лоша, мъжете са груби и невежи, а жените — кривогледи. И са крадци до последния човек. Ако стиснеш ръката на някой роунец, после си преброй пръстите.
— Никога не си ходил там, нали? — Той ми хвърли поглед през рамо с присвити очи, а после се люшна обратно, за да се задържи върху седлото.
— Не ме ли чу какво казах? Защо ще ходя на такова място?
— Не разбирам. — Той рискува да хвърли още един поглед назад. — Роунските крале са основали Червения предел, нали така? И не бяха ли роунците тези, които ви спасиха от скоронско нашествие? На два пъти?
— Едва ли! — Но сега като го спомена, у мен се пробуди блед спомен за твърде горещи дни в Сивата стая с учителя Маркъл. — Подозирам, че един принц на Червения предел знае малко повече за тукашната история от някакъв си… хаулдр от замръзналите склонове на някакъв фиорд. — Признавам, че бях проспал повечето уроци по история на Маркъл, но вероятно щях да забележа подобно нещо. — Както и да е, лошо племе са.
За да сменя темата на разговора и тъй като всеки път, щом се озъртах назад, въображението ми криеше чудовища в сенките, повдигнах въпроса за преследването.
— Когато налетях на теб, онази пукнатина, дето ме гонеше… тя беше родена от заклинанието на Мълчаливата сестра.
— Вече ми го каза. Заклинанието, която тя направила, за да убие всички в онази твоя опера.
— Ами… да, щеше да убие всички, но не мисля, че това е причината тя да прокълне мястото. Може би целта ѝ не е била да ни изтреби до крак — може би е имала една мишена, а останалите просто сме се намирали на пътя ѝ. Възможно ли е онова, което е искала да убие, да ни е проследило до цирка?
Снори повдигна вежди, после се намръщи, накрая поклати глава.
— Онзи нероден беше новообразуван, от детето на Дейзи. Не ни е проследил.
Това ми звучеше малко по-обнадеждаващо.
— Само че… то не стана ей така случайно, нали? Тези неща не трябва ли да са много редки? Нещо го накара да се случи. Нещо, което се опитва да ни убие.
— Вашата Червена кралица събираше разкази за мъртвите. Знае, че Рагнарьок е съвсем близо — последната битка иде. Крои планове против Мъртвия крал и вероятно той също крои планове против нея. Може би Мъртвия крал знае за нас, може би знае, че сме се запътили на север и носим със себе си магията на вещицата. Може би знае, че сме се насочили към Горчивия лед, където се събират неговите мъртъвци. Може би иска да ни спре.
Макар че успешно бях отклонил разговора от Роун, нищо в думите на Снори не ме успокояваше. През следващите няколко мили предъвквах казаното от него и вкусът му беше горчив. Преследваха ни, знаех това; усещах го в кръвта и костите си. Онази твар от операта ни дебнеше и докато бягахме пред нея, ние се носехме презглава към онова, което Мъртвия крал бе поставил на пътя ни.
Ден по-късно срещнахме първите представители на типа роунци, за които предупреждавах Снори. Стражева будка с петима роунски войници беше долепена до голям хан, разположен напряко на границата. От другата страна на хана се намираше нашата собствена стражева будка с четирима войници на Червения предел. През повечето дни двете групи вечеряха заедно в двата края на дълга маса, през която минаваше граничната линия, маркирана с лъскави гвоздеи, забити в дъските.