— Ще трябва да ти вземем меч — казах. — Когато средствата ни го позволят.
Снори поклати глава.
— За мен брадва. Мечовете те подлъгват да си мислиш, че можеш да се отбраняваш. Докато с брадва можеш единствено да атакуваш. Така ме е нарекъл баща ми. Снори. Означава „атака“. — Вдигна брадвата над главата си. — Хората си мислят, че могат да се отбраняват срещу мен — но когато почукам, отварят.
— Какво, по дяволите, представляват тези неродени? — Минаха цели три дни, докато задам въпроса. Бяхме влезли в град Пентакост, на стотина мили от границата. Снори все още яздеше като пън, но за щастие също така търпеше като пън и не пророни нито една дума на оплакване. Дъждът ни беше заварил на пътя и през последните десет мили се сипеше връз главите ни, затова излязохме от конюшнята прогизнали и сега стояхме насред наши собствени малки езерца пред празната камина на кръчмата „Роунският крал“, а от телата ни леко се издигаше пара.
— Не знаеш ли? — Снори повдигна мокрите си вежди и приглади нагоре полепналата по челото му коса, след което изтръска водата от пръстите си.
— Не. — С мен често е така. Имам лошия навик да изтривам неприятните неща от ума си — правя го още от дете. Искрената изненада е много полезна, когато си изправен срещу неприятно задължение. Разбира се, ако става дума за неплатени дългове, това може да доведе до счупени пръсти. Че и нещо по-лошо. Предполагам, че то си е един вид лъжа — да лъжеш себе си. А мен много ме бива в неистините. Често казват, че добрите лъжци вярват наполовина в лъжите си — което ме прави най-добрият, защото ако повтарям една лъжа достатъчно често, мога накрая съвсем да повярвам в нея, без никаква половинчатост! — Не знам.
По време на пътуването ни, главно по унили кални пътища и покрай ужасни малки ферми, отделих доста време да си припомням прелестите на Чери и приятното изследователско чувство на Лоула, но за инцидента при гробовете… нищо, само бегъл спомен как Чери ни се притече на помощ, яхнала слоницата. Десетки пъти си представях подскачащите ѝ цици, докато профучаваше покрай нас. Беше нужно тричасово мокрене в края на тридневна езда, за да накара неродения да изплува в ума ми с дразнеща настойчивост, която най-сетне ме подтикна да задам въпроса. Истината едва ли можеше да е по-лоша от онова, което бе започнало да рисува въображението ми. Или поне се надявах.
— Как може да не знаеш? — настоя Снори. Не удари с юмрук по масата, но знаех, че му се иска.
Той се беше оказал идеалният спътник за човек като мен, който не желае да размишлява върху минали грешки и тем подобни. Що се отнася до Снори, всичките му цели, амбиции, любови и опасности лежаха пред него — а каквото бе останало зад нас, Червения предел и народът му, баба и нейната Мълчалива сестра, нероденият, всички тези неща от Юга трябваше да бъдат забравени, надбягани, да изгубят всякаква важност или силата да ни безпокоят.
— Как може да не знаеш? — повтори той.
— А ти как може да не знаеш колко е единайсет по дванайсет?
— Сто трийсет и две.
„Мамка му!“
— Просто повече ме интересуват хубавите неща в живота, Снори. Ако нещо не става за яздене — в единия или другия смисъл, — не играе на зарове или карти и не се лее от винена бутилка, значи не ме вълнува чак толкова. Особено ако е чужбинско. Или езическо. Или и двете. Но това… създание… каза нещо, което ме притеснява.
— Плячка. — Снори кимна. — Било е пратено след нас.
— От кого? Завчера ти каза, че може да е Мъртвия крал, но не може ли да е някой друг? — Искаше ми се да е друг. — Някой некромант или…
— Мъртвия крал е единственият, който може да праща неродените навсякъде. Те се присмиват на некромантите.
— Добре де. Този Мъртъв крал… Чувал съм за него.
Снори разпери ръце, подканяйки ме да споделя още от мъдростта си по дадения въпрос.
— Бретански лорд. Някакъв си безбожен островитянин от Удавените земи. — Отпих от виното си. Роунско червено. Отвратително нещо, имаше вкус на оцет с пипер. Другите държави нямаше да са толкова лоши, ако не бяха тъпкани с чужденци и всичките им чужди работи. Този Мъртъв крал беше уместен пример.
— Това ли е? Това ли е всичко, което знаеш за Мъртвия крал? „Той е от Удавените острови.“ — Струваше ми се, че парата вече се издига от Снори доста по-бързо.
Свих рамене.
— Защо някакъв си бретанец ще праща чудовище по петите ни? Че откъде изобщо ще знае? Бас държа, че Мейрес Алус го е подкокоросал. Залагам десет срещу шест. Мейрес Алус!
— Ха! — Снори допи бирата си, избърса пяната от мустаците си и аха-аха да поръча втора, преди да си спомни за немотията ни. — Това, Джал, би било все едно цаца да заповядва на кит. Този твой Алус е едно нищо. На десет мили извън стените на града ви никой не го познава.