— Тогава работата е лоша. — Снори пак се зае да изучава празната си халба.
Погледнах навън към дъжда, притъмнялото бурно небе и наближаващата нощ. Каквото и да казваше Снори, там някъде нещо, което не ни обичаше, следваше нашата диря. „Плячка“, така ни беше нарекъл нероденият. Вдигнах от пода мокрия си плащ, от който още капеше вода.
— По-добре да продължаваме към следващия град. Няма смисъл да се моткаме. — Една нощ под здрав покрив би била хубаво нещо, само че беше време да тръгваме.
Ако стоиш на място, неприятностите те намират. Аз може и да не знам много за неродените, но съм отлично запознат с бягането!
11.
— Не вали! — Отначало не бях забелязал. Тялото ми още бе присвито, сякаш да се предпази от пороя, само че тази вечер, докато седяхме край разкаляния път, толкова близо до огъня, че от дрехите ми се вдигаше пара, нямаше и капка дъжд, от която да се крия.
— Звезди. — Снори мушна с пръст към нощното небе.
— Да, спомням си за тях. — Неотдавна ги бях гледал в една гореща нощ, приведен от балкона на Лиза де Вийр, и лъжех. „Онова там са влюбените — казах ѝ и посочих към произволна част от небето. — Ромио и Жулета. Трябва да си специалист, за да ги забележиш.“
„И дали те ни пращат добър късмет?“, попита Лиза, като прикри една усмивка, която ме накара да си помисля, че може би знае за астрологията повече, отколкото ѝ приписвах.
„Хайде да проверим“, казах и посегнах към нея. И онази нощ звездите наистина се оказаха късметлийски. Въпреки това се чувствах жертва на настоятелното желание на баба да образова всички ни. Трудно е за един мъж, когато жените, които иска да впечатли, са по-начетени от него. Подозирах, че братовчедката Сира би могла да назове всяка звезда на небето, докато съчинява сонет.
— Аз не бях заловен на склоновете на Уулиск — каза Снори.
Намръщих се срещу звездите, докато се опитвах да осмисля думите му.
— Какво?
— Онова, което казах на вашата кралица, би я накарало да си мисли, че съм бил.
— Че си бил какво? — Още се опитвах да проумея какво общо има това със звездите.
— Казах, че Скършигребло е доплавал нагоре по Уулиск. Че са ни нападнали там, че ундоретите били сразени и децата ми са се пръснали. Казах, че ме е отвел на кораба си във вериги.
— Да — казах, докато се опитвах да си спомня нещо. Помнех, че в тронната зала беше задушно, че краката ме боляха от стоене, че цяла нощ не бях спал и ме мъчеше махмурлук. Но подробностите от разказа на Снори не толкова — само как си помислих, че лъже така, че ще му окапят рогата на викингската шапка, и сега той май ми казваше, че съм бил съвсем прав.
— В Уулиск пролетта идва внезапно, готова за война — почна Снори и ми разказа историята си.
Огънят пращеше зад гърбовете ни, а очите ни бяха вперени в безбройните звезди. Той говореше в мрака, тъчеше с гласа си картини прекалено ярки, прекалено живи, за да откъснеш поглед от тях.
Онази сутрин го събуди скърцането на леда. От дни черната вода по средата на фиорда блестеше. Днес обаче топенето щеше да започне наистина и при първото докосване на слънчевите лъчи, протягащи се над високите хребети на Уулискинд, крайбрежният лед застена протестиращо.
— Ставай! Ставай, мечок такъв! — Фрея дръпна кожите от него и студеният въздух защипа тялото му. Снори изстена подобно на леда. На някои природни сили не можеш да устоиш. Навън ледът тътнеше и се предаваше на властта на пролетното топене; вътре един съпруг отстъпваше пред майка, готова да помете мръсотията, трупана цяла зима, и да разтвори широко кепенците. Нямаше как да се устои нито на едното, нито на другото.
Снори посегна за ризата и панталоните си, като се прозяваше толкова широко, че челюстта му щеше да се спука. Фрея шеташе около него и се извъртя с опитна лекота, когато ръката му потърси бедрата ѝ.
— Дръж се прилично, Снори вер Снагасон. — Тя започна да раздига кожите от леглата и да вади пиреновите клонки отдолу. — Кошарите на склона на Пел имат нужда от поправка. Пролетта ще накара пръчовете да се навъртат около козите.
— Този пръч иска своята коза — изсумтя Снори, но все пак стана и тръгна към вратата. Фрея беше права, както винаги. Оградата нямаше да задържи козлетата вътре, нито пък вълците отвън. Не и в това състояние, както я беше оставила зимата. Той откачи железния си трион от стената. — Вер Магсон трябва да има пръти. Ще му обещая буре осолен хек.
— Ще му обещаеш половин буре и първо провери дървото — каза Фрея.
Снори сви рамене и изви устни в насилена усмивка. Взе руло тюленова кожа, стоманения си нож, един брус.