— Къде са децата?
— Карл отиде за риба с момчето на Магсон. Еми излезе да си търси куклата, а Егил… — Фрея побутна с крак една бабуна под кожите на леглото до стената. — Егил още спи и вече трябва да става! — Гласът ѝ се извиси заповедно и бабуната се размърда, като мърмореше някакви оплаквания. Изпод кожите се подаде едва-едва чорлава рижа коса.
Снори си нахлузи ботушите, свали си кожуха от куката, потупа бойната си брадва, окачена на сигурно място високо над трегера, и бутна вратата. Студът го блъсна веднага, само че му липсваше зимната хапливост — това беше мокър студ и скоро пролетта щеше да го пребори и да го смекчи.
Каменистият склон се спускаше от прага му, покрай няколкото други малки каменни къщи до скования от лед бряг на Уулиск. Риболовните лодки се бяха сгушили в зимните си легла, издигнати над снега на дървени пръти. Осем кея се протягаха над леда върху борови подпори, дъските им бяха изкривени от твърде много сурови сезони. Градът беше кръстен на тях — Осемте кея — в онова далечно време, когато осем било число, с което да се хвалиш. Айнхаур, на шест мили оттук в посока към морето, имаше над двайсет, само че Айнхаур не бил нищо повече от лед и скали, когато дядото на дядото на Снори заселил брега на Осемте кея.
Снори видя една малка фигурка да върви по най-дългия кей.
— Еми!
Викът му накара глави да се подадат през вратите, кожи на прозорците да се надигнат. Стреснато, момиченцето подскочи и едва не падна от кея, а именно това бе опасността, накарала Снори да извика. Но детето успя да се улови за една подпора и увисна, вкопчило пръстчета в заледеното дърво. Бялата коса падаше върху лицето му и се протягаше към тъмните води на няколко стъпки по-долу. Ако Еми се изпуснеше, фиордът щеше да я погълне и студът му щеше да ѝ отнеме дъха и силата.
Снори затича и след миг стъпи на дългия кей. Стъпваше уверено, само на местата, където той щеше да издържи тежестта му. Знаеше кои са. Беше тичал по този кей цял живот.
— Глупаво момиче! Знаеш, че не бива да… — Гласът му беше пресипнал от страх, докато клякаше, за да грабне Еми в ръцете си. Преглътна гнева си. — Може да паднеш, Еймирия! — Едно дете, отгледано от ундоретите, би трябвало да има повече ум, та макар и само на пет годинки. Притисна я към гърдите си, като внимаваше да не я смачка. Сърцето му бумтеше. Еми беше още бебе на майчината си гръд, когато ярл Торстеф бе повел ундоретите срещу Ходоф от Железни връх. В нито един момент от тази битка — нито когато щурмуваше стената от щитове, нито когато бе оплискан от кръвта на Едрик вер Магсон, нито когато го затисна един кол от оградата и двама мъже от Железни връх се приближаваха, — Снори не беше изпитвал страх като този, който го сграбчи, щом видя собственото си дете да виси над тъмните води.
Погледна Еми.
— Какво правеше? — Вече говореше меко, почти умолително.
Еми прехапа устна, мъчеше се да преглътне сълзите, изпълнили очите ѝ — сини като метличина, също като на майка ѝ.
— Пеги е във водата.
— Пеги ли? — Снори се опита да си спомни за дете с това име. Разбира се, познаваше всички деца по лице, само че… изведнъж го осени и вълната от облекчение помете всякакъв гняв. — Куклата? Дошла си да търсиш дървена кукла, която си изгубила още преди студовете?
Еми кимна, все още на ръба на сълзите.
— Намери я! Намери я, татенце.
— Не… Тя е изгубена, Еймирия.
— Можеш да я намериш. Можеш.
— Някои изгубени неща могат да бъдат намерени, а други — не. — Млъкна, като видя в очите на дъщеря си онзи момент, когато едно дете разбира за първи път, че способностите на родителите му си имат граници, които не зависят само от желанието му.
Помълчаха за минутка, той — малко по-незначителен, отколкото преди секунди, а Еми — половин крачка по-близо до жената, в която щеше да се превърне някой ден.
— Хайде. — Той стана и я гушна. — Да се връщаме при мама. — И тръгна назад, този път внимателно, като оглеждаше дъските и преценяваше къде точно да стъпи. Докато носеше Еми нагоре по склона, в него отекваше стара болка, болката на всеки родител, разделен от детето си, било то от внезапно подхлъзване към дълбоките ненаситни води или от бавните стъпки по разклоняващите се пътища към бъдещето.
Те дойдоха същата нощ.
Снори често казваше, че Фрея му е спасила живота. Тя му беше отнела яростта, оформила уменията му с брадвата и копието, и бе сложила на нейно място нови страсти. Беше му дала цел на мястото на обърканите чувства, които той, подобно на повечето младежи, прикриваше с илюзия за действие. А тази нощ може би отново спаси живота му, с някакво промърморено насън предупреждение, което разхлаби хватката на съня му.