Снори не можеше да каже какво го събуди. Лежеше в тъмното под топлите завивки. Фрея беше достатъчно близо, за да я докосне, но не се докосваха. Известно време чуваше само дишането ѝ и пукането на разместващия се лед. Не се опасяваше от нападение — за момента ярловете бяха уредили най-сериозните си дрязги. Така или иначе, само глупак би рискувал с набег, когато смяната на сезоните едва е започнала.
Сложи ръка върху гладкото бедро на Фрея. Тя промърмори сънено някакъв отказ. Той я ощипа.
— Мечка ли? — Понякога някоя бяла мечка идваше да души наоколо и отмъкваше някоя коза. Най-доброто в такива случаи беше да я оставят на мира. „Никога не яж дроб на бяла мечка“, съветваше го баща му. Като момче Снори го бе попитал защо, да не би да са отровни. „Да — отвърна баща му, — но главната причина е, че ако се опиташ, мечката ще е прекалено заета да яде твоя, а нейните зъби са по-големи.“
— Може би. — „Не е мечка.“ Откъде дойде тази сигурност, Снори не знаеше.
Измуши се изпод кожите и студът го сграбчи. Съвсем гол, той свали брадвата си, Хел. Оръжието беше подарък от баща му, с широко острие, извито във формата на полумесец. „Това острие е началото на едно пътуване — беше казал баща му. — Пратило е много души в царството на Хел и ще прати още, преди да му свърши времето.“ С брадвата в ръка Снори се чувстваше облечен, студът не смееше и с пръст да го докосне.
Някой се препъваше отвън, близо до колибата, но не толкова близо, че да не остава място за съмнение.
— Ти ли си, Хагерсон? Пак ли пикаеш по чуждите къщи? — Понякога Хагерсон се натряскваше с Магсон и Анулф Кораба, а после тръгваше със залитане да търси дома си — загубен, макар че имаше само четирийсет къщи, от които да избира.
Надигна се тих, но пронизителен писък, почти като зова на гмуркач, но не съвсем, пък и така или иначе птиците мълчаха преди ледът да си отиде. Снори дръпна резето, опря крак във вратата и я ритна с всички сили. Някой зави от болка и политна назад. Снори изхвръкна в безлунната нощ, пронизвана от светлината на фенери — все повече с всеки миг, докато им сваляха качулките. Дебел сняг покриваше земята. Падаше на големи тежки снежинки — пролетен сняг, не ситните кристалчета на зимата. Босите крака на Снори се подхлъзнаха, но той запази равновесие, замахна и заби брадвата си в гръбнака на мъжа, който все още стискаше лицето си, след като бе целунал вратата. После с мощно дръпване изтръгна острието от гърба му, докато онзи рухваше.
— Нападат ни! — изрева Снори. — На оръжие!
По-надолу по склона огън се мъчеше да обхване чимовия покрив на една къща близо до брега. Тъмни сенки сновяха през белите вихрушки, улавяни за миг от сиянието, преди нощта да ги погълне пак. Значи бяха чужденци: викингите можеше да подпалят сламените покриви при набези в по-топли области, но никой от тях не би губил време да прави това на север.
Мъже се приближаваха към Снори: трима заобиколиха тичешком колибата и единият се спъна в купчината дърва. Други се катереха по склона, по-дребни и мършави, някак странни за окото. Снори се хвърли към най-близките — тримата. Мракът, пламъците и сенките не даваха кой знае каква възможност да зърне блясъка на оръжията им и да се защити. Но Снори дори не се опита да се защитава — осланяше се вместо това на логиката, че ако убиеш врага си веднага, нямаш нужда от щит или броня, нито пък ще ти се наложи да парираш и избягваш удари. Замахна с брадвата, изпънал ръце, така че цялото му тяло се завъртя. Хел разсече главата на първия, улучи втория в рамото и се заби толкова дълбоко, че ръката му увисна почти отсечена. Снори се завъртя обратно и усети, макар и да не видя горещата кръв, плиснала по раменете му. Това го изправи лице в лице с третия, който ругаеше сред разпилените дърва. Ритникът на Снори го улучи в лицето. След миг Снори стовари брадвата със замах отгоре, както бе правил толкова пъти на същото това място — само че с друга брадва, онази, с която цепеше дърва. Резултатът беше горе-долу същият.
Нещо изсвистя покрай ухото му. Из Осемте кея вече се надигаха викове и писъци, някои на ужас, други — предсмъртни. Той чу как Фрея крещи на децата вътре, кара ги да застанат зад нея до каменното огнище. Нещо остро се заби между раменете му — не силно, но беше остро. Той се извъртя и зърна някакви фигури върху колибата на Хендер, възседнали покрива, от който снегът се свличаше на миниатюрни лавини, с нещо като пръчки в ръцете… Една стреличка го улучи в рамото, не по-дълга от пръста му. Той я дръпна, докато тичаше към вратата на Хендер, където щеше да е скрит за онези на покрива. Стреличката се оказа упорита, беше забила шипове дълбоко в плътта му, и все пак болка нямаше, само някакво вцепенение. Снори я изтръгна, без да се интересува от пораженията.