Вратата на Хендер висеше на една кожена панта и мъже в черни дрипи се бяха скупчили над нещо в дъното на голямата стая, силуетите им смътно очертани в заревото на гаснещия огън. Вонеше на развала, толкова силно, че Снори усети парене в очите — миризма на гнило месо и острото зловоние на блато. Тъмни следи се бяха отпечатали на пода около локва кръв пред огнището.
Рев изотзад го накара да се извърти. Пред колибата на Магсонови Олаф Магсон вършееше с широкия си меч, който баща му бе спечелил от един конотски принц. Синът му Алрик стоеше до него с пламтяща факла в едната ръка и брадва в другата. Парцаливи мъже напираха към тях от всички страни, невъоръжени, с плът, нашарена с тъмни петна, с увиснала на мръсни кичури коса. Вървяха напред, дори останали без ръце, един дори с брадвата на Алрик забита там, където вратът се съединява с рамото. Една огромна фигура мина покрай мелето, плащът ѝ от вълчи кожи се влачеше подир нея. В едната си ръка стискаше двуостра бойна брадва, а в другата — малък железен щит. Придружаваха я двама викинги.
— Скършигребло — прошепна Снори, притиснал гръб към стената. Малко мъже бяха по-високи от Снори и само един беше такъв отстъпник и предател, че да предприеме този нощен набег. Макар че ако някой бе обвинил Скършигребло, че плава с некроманти, Снори щеше да му се изсмее. Досега.
Малки стрелички стърчаха от шията на Олаф Магсон. Снори ги видя в светлината на факлата, докато Алрик падаше, докопан от нападателите. Магсон се опита да надигне меча си с треперещи ръце, после изчезна под вражеската гмеж. Снори посегна през рамо и измъкна стреличката от гърба си. Беше я забил по-дълбоко, докато се притискаше към стената, и изобщо не бе усетил. Някаква слабост вече пълзеше в него.
Мъртъвците тръгнаха към вратата на колибата на Снори, замръзналите им нозе газеха снега. Между колибите на Вер-Лутенови, на стотина разкрача по-нагоре, стоеше Скършигребло с неколцина от хората си, с вдигнати факли. Около тях блатни духове се катереха по покривите, стиснали тръбичките си.
Откъм брега гласове крещяха заповеди със странен отсечен акцент, като този на бретанците. Значи бяха от Удавените острови — нападатели от Удавените острови, предвождани от Свен Скършигребло. В това нямаше никакъв смисъл.
Първият мъртвец хвана с почернелите си от студ ръце вратата на Снори. Тази сутрин, когато бе видял Еми да върви по дългия кей с наивността на петгодишна, Снори беше изпитал несравним ужас. В онзи момент детето му се намираше извън обсега му, само срещу опасността. Не опасността му бе отнела храбростта, а неспособността му да застане между нея и дъщеря си.
— Тор. Бди над мен. — Снори никога не беше отделял много време да призовава боговете. Може и да вдигаше наздравица в чест на Один на празници или да ругаеше в името на Хел, докато му шият раните, но като цяло гледаше на тях като на някакъв идеал, кодекс, според който да живееш, а не ухо, на което да хленчиш и да се оплакваш. Този път обаче се помоли. И се хвърли в гъмжилото от трупове пред вратата си.
Вече не чуваше нищо през собствения си боен рев — нито острите възклицания на блатните духове, нито съскането на стреличките им. Даже почти не усети жилванията, докато те се забиваха в рамото, ръката и врата му. Отсече главата на най-близкия мъртвец, посегналата към него ръка, още една глава. През цялото време Хел натежаваше все повече в ръцете му, сякаш направена от камък. Дори самите му ръце натежаваха, сякаш мускулите не можеха да издържат теглото на костите, около които са увити. Нечий черен юмрук го удари, замръзнали кокалчета заблъскаха по слепоочията му. Ръце го сграбчиха за коленете — някакъв паднал противник, неспособен да умре въпреки ужасните рани. Снори се килна настрани и започна да пада. С последни сили се хвърли напред, за да разкъса хватката върху краката си, и се претърколи по ледените подстъпи към дома си. Нашествениците продължиха да настъпват към вратата в плътна група, оставяйки зад себе си само телесните части, отсечени от брадвата му. Един труп с почти разполовен гръбнак се влачеше на ръце след тях.
Вцепенение обхвана Снори, по-силно от всяко, което би могъл да предизвика студът. Той не усещаше крайниците си, макар да виждаше ръцете си пред себе си, бели като на труп и оплескани с тъмната сукървица, застинала неподвижно във вените на мъртъвците. Никаква част от него не помръдваше, макар че всяка трошица от волята му настояваше за това. Само звукът от цепенето на дъските на вратата накара предателското му тяло да се надигне. Някаква лавина го прикова отново към земята. Нещо на покрива на дома му — блатни духове, които бързаха да заемат позиции, — бе разместило снега и той се свлече наведнъж и го притисна с мека, но неумолима ръка.