Снори лежеше безпомощен, изцеден от последните остатъци на силата си, голото му тяло погребано в снега, чакащо смъртта, чакащо задушаващата хватка на мъртвите ръце или зъбите на блатните духове, или брадвата на някой от разбойниците на Скършигребло. Независимо колко му плащаха, Скършигребло не би искал да останат свидетели на тазнощния му позор.
До него достигна писък, който проникна дори през снежния му пашкул. Еми! После крясъците на Фрея, бойният ѝ вик, яростта на една майка, ревът на Карл, най-големия му син, докато атакуваше. Всяко късче от ума му виеше, призоваваше го да се раздвижи, всяка трошица от волята му опитваше да застави ръцете му да се протегнат, краката му да се свият… но никаква част от тялото му не помръдваше. Въпреки целия този гняв и отчаяние само една въздишка се изтръгна от вцепенените му устни, от които капеше слюнка в заслепяващата белота около него.
Събуди го неспирно почукване. Почукването на дъжд. Стичаше се от стрехите, отмиваше снега, разтопи леда върху клепачите му, така че да може да ги отвори за дневната светлина. Той завъртя глава и водата се стече от очите му. Около него лежаха остатъците от снежната пряспа, само малко по-бели от мраморната му плът.
От снега излиза меко легло, само че никой не се събужда от него. Така гласеше мъдростта на Севера. Снори беше виждал достатъчно пияници, замръзнали на мястото, където са заспали, за да знае колко истина има в нея. От устните му се изтръгна стон. Това беше смъртта. Мъртвото му тяло щеше да се клатушка подир легионите от трупове, със съзнанието му пленено вътре. Никога не беше мислил, че добри хора могат да гледат безпомощно иззад мъртви очи, поробени от некроманти.
Водата продължаваше да плющи около него, лееше се от покрива и падаше като сива завеса. Биеше по ухото му, стичаше се по гърдите му, почти топла, макар че по стряхата все още имаше висулки, съпротивляващи се на топенето. Той се претърколи настрани по полузамръзналата земя. Това движение го изненада — не беше сигурен дали го е предизвикал той.
Нападението! Сякаш умът на Снори също се разтапяше и в него започнаха да се процеждат спомени. След малко успя да се изправи и дъждът почна да отмива калта от тялото му. Чак сега усети студа.
— Богове, не! — Влезе със залитане в къщата и посегна да се подпре на стената, макар че в ръката му имаше не повече чувство, отколкото в нозете му.
Вратата лежеше на пода, откъсната от кожените си панти. Стаята беше осеяна с кожени завивки, счупени грънци, разпиляно жито. Снори влезе и започна да рови сред кожите с изтръпнали пръсти, завладян от неконтролируемо треперене, отметна завивките, обзет от ужас, че няма да открие нищо, и от ужас, че ще открие нещо.
В крайна сметка откри само локва кръв върху плочата на огнището, тъмна и лепкава, и размазана от нозе. На фона на белите му пръсти кръвта сякаш възвърна алената си жизненост. Чия ли беше? Колко беше пролята? От жена му и децата му не бе останало нищо освен кръв? Кичур рижа коса на вратата привлече вниманието му, защипан в една цепнатина на рамката. Вятърът го караше да танцува.
— Егил. — Снори посегна към косата на сина си с окървавени ръце. Връхлетяха го спазми и той падна по гръб, замята се и затрепери сред кожите на сиви вълци и черни мечки.
Не можеше да каже колко време е минало, докато отровата на блатните духове го напусне. Отровата, която го бе опазила в снега, бе забавила сърцето му и бе изтеглила живота някъде много дълбоко в него, сега му върна всичките усещания, докато напускаше организма му. Изостри всяко негово сетиво, усили болката от възстановяващото се кръвообращение, превърна студа в страдание, даже прибави нови трънчета към скръбта, която вече изглеждаше непоносима. Снори бесня и трепери и малко по малко топлината и силата се върнаха в крайниците му. Той се облече — с все още сковани пръсти, които трепереха непохватно, нахлузи ботушите си, натъпка последните зимни запаси в пътната си торба: сушен хек и черни сухари, сол, увита в парче тюленова кожа, мас в глинено гърне. Взе пътните си дрехи — от два пласта тюленова кожа, с пух от скална чайка между тях. Отгоре им наметна вълча кожа, от сивите зверове, които подобно на тъмните мечки пътуват на север с лятото и се оттеглят, щом паднат снеговете. Това щеше да стигне. Пролетта беше спечелила своята война и също като летните вълци Снори щеше да поеме на север и да вземе онова, от което има нужда.
— Ще те намеря — обеща той на празната стая, на вдлъбнатината в леглото, където бе спала жена му, на покрива над тях, на небето отгоре и на боговете още по-високо.