И така, Снори вер Снагасон се приведе под прага и напусна дома си, за да потърси брадвата сред все още топящия се сняг.
— И какво, намери ли я? — попитах. Представях си как брадвата на баща му лежи в снега и Снори я вдига с ужасна решителност.
— Не веднага. — Гласът на северняка вложи в тези две думи толкова отчаяние, че не можах да поискам от него да продължи. Запазих мълчание, но малко по-късно той заговори, без да го подтиквам.
— Първо намерих Еми. Захвърлена върху купчина боклуци, безчувствена и парцалива като изгубена кукла. — Не се чуваше никакъв звук освен пращенето на огъня зад нас. Искаше ми се той да млъкне, да не казва нищо повече. — Блатните духове бяха изяли по-голямата част от лицето ѝ. Но все още имаше очи.
— Толкова съжалявам. — Истина беше. Магията на Снори отново бе бръкнала в мен и ме беше направила смел. В този момент исках да съм човекът, застанал между детето и нападателите му. Да го защитя. А ако не мога, да ги преследвам до края на света. — Смъртта сигурно е била благодат за нея.
— Тя не беше мъртва. — В гласа му нямаше чувство. Ама никакво. Нощта се сгъсти около нас, мракът се задълбочи до слепота, поглъщайки звездите. — Измъкнах две отровни стрелички от нея и тя закрещя. — Снори се отпусна на земята и огънят изтля, сякаш задушен от собствения си дим, макар че беше пламтял ярко, когато го накладохме. — Смъртта беше благодат. — Той си пое рязко дъх. — Само че никой баща не бива да дава тази благодат на детето си.
Аз също легнах, без да ме е грижа за коравата земя, мокрия плащ, празния стомах. Една сълза се плъзна по носа ми. Магията на Снори ме беше напуснала. Единственият ми копнеж сега лежеше на юг, обратно в удобствата на двореца на Червената кралица. Отзвук от нещастието на Снори ехтеше в мен и аз погрешно го смятах за свое. Тази сълза може да беше за малката Еми, или пък за мен — вероятно беше за мен, но аз ще си казвам, че е била и за двама ни, и един ден може би ще го повярвам.
12.
На сутринта след разказа на Снори за кошмара в Севера никой от двама ни не обели и дума за това. Снори закуси в мрачно мълчание, но докато дойде време да потегляме, доброто му настроение се беше върнало. Много неща у този мъж бяха загадка за мен, но това го разбирах достатъчно добре. Всички ние използваме самозаблуда до някаква степен; никой не може да понесе пълната искреност, без тя да го реже на всяка крачка. В главата на човек просто няма достатъчно място за разума, редом с всички скърби, тревоги и ужаси. Свикнал съм да натиквам такива неща в тъмен килер и да продължавам напред. Демоните на Снори може да се бяха измъкнали на свобода в един спокоен момент предната нощ, докато седяхме и гледахме звездите, но сега той ги бе натирил обратно в някакъв свой си килер и беше залостил вратата. На този свят има достатъчно сълзи да се удавиш в тях, само че ние със Снори знаехме, че действието изисква необременен ум. Знаехме как да оставим такива неща зад гърба си и да продължим нататък.
Разбира се, той искаше да продължим към дръзкото спасение и кървавата мъст на север, докато аз исках да продължим към сладките жени и лекия живот на юг.
Още един ден пътуване: влага, кал, сиви небеса и силен вятър. Още един лагер край пътя с твърде малко храна и твърде много дъжд. Събудих се призори на следващия ден, за да открия с разочарование, че съм под същия капещ храст и мокрия плащ, в който се бях сгушил разтреперан предната вечер. Сънищата ми бяха пълни със странни неща. Отначало беше обичайният ужас на демона от операта, който ни дебнеше в тъмната дъждовна нощ. По-късно обаче кошмарът ми се изпълни със светлина и ми се стори, че някакъв глас ме зове от много далеч, от сърцевината на този блясък. Почти успявах да различа думите… а накрая, когато отворих очи с първия сивкав светлик на деня, като че ли зърнах през замъглените, премрежени процепи на очите си ангел с разперени криле, очертан в розово сияние, и най-сетне една дума стигна до мен. „Баракел“.
Още три дни яздене през непрестанния порой, който изпълнява ролята на роунско лято, и вече бях повече от готов да препусна обратно на юг към безбройните наслади на дома. Само страхът ме караше да продължавам по нашия маршрут. Страх от онова, което е зад нас, и страх какво ще стане, ако се отдалеча прекалено много от Снори. Дали пукнатините ще ме покрият от главата до петите, леейки светлина и жега, докато не се изпека хубавичко? Страхувах се също така от преследването му. Той щеше да знае в коя посока съм се отправил и макар да вярвах, че ездаческите ми умения ще ми позволят да поддържам безопасна преднина, нямах чак такова доверие в градските стени, стражите и охраната на двореца че ще успеят да задържат северняка отвън, след като спра да бягам.