На два пъти през следващите три дни зървах фигура, полувъображаема, през много мили дъжд, на далечните хребети, очертана в тъмно на фона на светлото небе. Здравият разум ми казваше, че това е някой овчар, вървящ след стадото си, или пък ловец, тръгнал по своите дела. Но всеки мой нерв ми нашепваше, че това е нероденият, спасил се от заклинанието на Мълчаливата сестра, който ни следва по петите. И двата пъти пришпорих коня си в галоп и принудих Снори да се друса редом с мен, докато надбягаме студения ужас, който ми вдъхваше тази гледка.
Средствата ни се топяха, затова се хранехме скромно, на малки порции, сготвени от селяци, на които не бих се доверил да хранят и коня ми. Изкарахме още две безсънни нощи, сгушени под навеси от клони и папрат, които Снори строеше до живия плет край пътя. Твърдеше, че това било всичко, от което се нуждае човек, за да спи, и хъркаше по цяла нощ. А пороя обяви за „хубаво влажно време“.
— На север от Хардангер децата тичат голи в такъв топъл дъжд. Не слагаме мечите кожи, докато морето не почне да замръзва — каза той.
За малко да му фрасна един.
Спях по-добре в седлото, отколкото в неговия подслон, но където и да ме застигнеше сънят, с него идваха и сънищата. Темата им винаги бе една и съща — някакъв вътрешен мрак, място на покой и усамотение, в което нахлуваше светлина. Първо се процеждаше през тънка като косъм пукнатина, после се усилваше, докато пукнатината растеше и се разклоняваше, а отвъд тънките рушащи се стени на моето убежище имаше някакъв блясък, прекалено ослепителен, за да го гледаш… и някакъв глас ме зовеше по име.
— Джал… Джал?… Джал!
— К-какво? — Събудих се стреснато, измръзнал и прогизнал на седлото.
— Джал. — Снори кимна напред. — Град.
На шестата вечер след потеглянето ни от Пентакост влязохме през портите на малък опасан със стена град на име Чами-Никс. Въпреки очакванията ми се оказа голямо разочарование, просто още един мокър роунски град, също толкова намусен и почтен като останалите. Нещо по-лошо, беше едно от онези проклети места, където местните се преструваха, че не знаят имперския език. Знаят го, разбира се, само че се крият зад един или друг древен говор, все едно се гордеят, че са толкова примитивни. Номерът е да повтаряш думите си все по-високо и по-високо, докато схванат какво им говориш. Това вероятно е единственото нещо, в което военното обучение ми помагаше. Много ме бива да крещя. Не мога да докарам съвсем гърмящия глас на Снори, но притежавам силен рев, който върши добра работа за хокане на недисциплинирани слуги, непокорни младши офицери и разбира се, като последно средство за сплашване на мъже, които иначе биха могли да забият меч в мен. Част от изкуството на оцеляването като страхливец е да не позволиш нещата да стигнат дотам, че страхливостта да ти проличи. Ако можеш да се измъкнеш с крещене от опасни ситуации, толкова по-добре, а в такива случаи хубавият мощен глас е от голяма полза.
Снори ме въведе в някакъв ужасен вертеп, подземна кръчма с нисък таван, напоена с миризмата на мокри тела, разляно пиво и дим на горящи дърва.
— Признавам, че е мъничко по-топло и едва-едва по-сухо, отколкото навън. — Пробих си път с лакти до тезгяха. Местните хора, тъмнокоси, мургави, с липсващи зъби или с белези от нож, се бяха струпали около малки маси в дъното сред облак тютюнев дим.
— Поне пивото ще е евтино. — Снори плесна може би последния ни медник между локвичките бира на тезгяха.
— Qu’est-ce que vous voulez boire?2 — попита кръчмарят, без да спира да бърше нечия плюнка от половницата, в която възнамеряваше да сервира.
— Кес-какво? — Приведох се над тезгяха. Вродената ми предпазливост беше заличена от шестте дена дъжд и лошото настроение, предизвикано от пороя. — Две бири. От най-хубавите, които имаш!
Мъжът ме удостои с най-празния възможен поглед. Поех си дълбоко дъх, за да повторя значително по-високо.
— Deux bieres s’il vous plait et que vous vendez repas?3 — отвърна Снори и плъзна медника напред.
— Какво значи това, по дяволите? — възкликнах, заглушавайки отговора на кръчмаря, и замигах насреща му. — Как… искам да кажа…
— Аз не говоря имперския език по рождение, нали се сещаш? — Снори поклати глава, като че ли бях пълен идиот, и взе първата половница. — Когато ти се наложи да научиш един нов език, започваш да проявяваш интерес и към другите.
Взех половницата от него и изгледах подозрително бирата. Имаше чужбински вид. Пяната образуваше островче, което ме навеждаше на мисълта за някакво далечно място, където никога не са чували за Червения предел и не цепят басма на принцовете. От това ми загорча в устата още преди да съм я опитал.