— Ние на север сме големи търговци, знаеш ли? — продължи Снори, макар че ум не ми побираше с какво съм показал, че може да се интересувам от въпроса. — Много повече стока влиза в пристанищата ни на товарни кораби, отколкото в трюмовете на корабите, връщащи се от набези. Доста северняци знаят по три, четири, даже пет езика. Ами че аз самият…
Извърнах се и понесох гадната си бира към масите, като оставих Снори да преговаря за храната на какъвто там изчанчен език беше нужен за целта.
Да си намеря място се оказа проблем. Първият плещест селяк, до когото се приближих, отказа да помръдне въпреки очевидно по-високото ми положение. Вместо това се сгърби над голямата паница с нещо, което приличаше на лайняна супа, но вонеше безкрайно по-зле, и ме пренебрегна. Промърмори нещо като „мърдет“, докато отминавах нататък. Останалите невъзпитани простаци също останаха по местата си и накрая бях принуден да се навра до една почти сферична жена, която пиеше джин от глинена чаша. Оня със супата продължи да ми хвърля злобни погледи, като при това си играеше с някакъв зловещ на вид нож — прибор, който по принцип не се изисква при консумацията на супа, — докато не се приближи Снори с бирата си и две чинии димяща карантия.
— Мръднете малко — заповяда той и цялата редица местни жители се сбута настрани. Съседката ми се затресе като желатин и преля вляво, оставяйки достатъчно място за новото попълнение.
Изгледах чинията пред себе си.
— Това е което всеки свестен касапин маха от… великодушно ще предположа, че е била крава… преди да я прати в кухните.
Снори се нахвърли върху яденето.
— А това, което оставиш ти, ще нахрани някой, който е наистина гладен. Яж, Джал.
Пак „Джал“! Скоро трябваше да си изясним тази работа.
Снори омете чинията си горе-долу за времето, нужно ми да реша коя част от моята изглежда най-малко опасна. Извади от джоба си комат стар хляб и почна да обира соса.
— Онзи човек с ножа има вид, сякаш иска да го забие в теб, Джал.
— Че какво можеш да очакваш от такъв тип заведения? — Опитах се да си докарам мъжествено ръмжене. — Човек получава за каквото си плаща, а скоро няма да можем да си позволим дори това.
Снори сви рамене.
— Изборът е твой. Ако искаш охолство, продай си медальона.
Сдържах се да не се изсмея на невежеството на варварина — доста озадачаващо невежество, защото бих предположил, че някой, свикнал на грабежи и плячкосване, ще има по-добро око за ценността на вещите, които смята да задигне.
— А бе какво си се хванал за моя медальон?
— Ти си смел човек, Джал — каза Снори без никаква връзка. Натъпка последния залък в устата си и задъвка с издути бузи.
Намръщих се. Зачудих се защо го казва — дали не беше някаква заплаха? Също така се опитвах да разбера какво е това, дето виси на върха на ножа ми. Сложих го в устата си. По-добре да не знам.
Накрая Снори успя да преглътне огромния си залък и обясни:
— Ти си предпочел Мейрес Алус да ти счупи пръста, отколкото да си платиш дълговете. И въпреки това си можел да се разплатиш с него по всяко време с тази твоя дрънкулка. Но си решил да не го правиш. Решил си да я запазиш и така си поставил паметта на майка си над собствената си безопасност. Това е вярност към семейството. Това е чест.
— Това са глупости! — Гневът ме надви. Бях прекарал скапан ден. Скапана седмица. Най-лошата в целия ми живот. Измъкнах медальона от неговото скривалище в малко джобче под мишницата ми. Трезвата преценка ме предупреждаваше да не го правя. Даже нетрезвата преценка ме предупреждаваше да не го правя, само че Снори ги беше изчерпал и двете. Снори и дъждът. — Това — казах — е обикновено парче сребро и аз не съм бил смел през целия си…
Снори го изби от ръката ми и медальонът описа блестяща дъга, преди да цопне в супата на споменатия вече мъж, като го опръска щедро с кафява гадост.
— Щом не струва нищо и не си смел, значи няма да отидеш да си го вземеш.
За свое изумление открих, че съм прекосил по-голямата част от разстоянието още преди Снори да изрече и третата дума. Мъжът със супата стана, крещеше някакви заплахи на неразбираемия си език; в тях отново присъстваше „мърдет“. Отблизо ножът му изглеждаше още по-неприятен и в отчаян опит да му попреча да го забие в мен аз го сграбчих за китката и в същото време го фраснах с всичка сила по гърлото. За нещастие брадичката му ми се изпречи на пътя, но все пак го отхвърлих назад и като премия стената го тресна по тила.