Стояхме там, аз замръзнал от страх, а той плюещ кръв и супа през дупките от липсващите си зъби. Бях се вкопчил в китката му на живот и смърт, преди да осъзная, че той не прави никакъв опит да ме намушка. В този момент забелязах, че все още стискам ножа за хранене в юмрука, който бях наврял под брадичката му. Факт, с който мъжът вече беше наясно. Взрях се с очакване в ръката му, държаща ножа, и той покорно я отвори и пусна оръжието да падне. Аз пък пуснах китката му, хванах верижката на медальона, която още висеше през ръба на паницата, и го извадих капещ от супата.
— Ако имаш проблем, селяко, обърни се към мъжа, който го хвърли. — Гласът и ръката ми трепереха от нещо, което се надявах да бъде сметнато за потисната мъжка ярост, но всъщност беше студен ужас. Кимнах към Снори.
Ритнах ножа на мъжа под масата, после махнах моя от гърлото му и се върнах да седна до северняка, като се погрижих да съм с гръб към стената.
— Копеле такова — промърморих.
Снори килна глава.
— Стори ми се, че човек, който би се върнал с меча ми срещу нероден, няма да се уплаши от един селяк с нож за хранене. И въпреки това, ако медальонът наистина не струваше нищо, щеше да се позамислиш, преди да се хвърлиш да си го вземеш.
Избърсах капачето с нещо, което бе напуснало град Вермилиън като носна кърпичка, а сега представляваше само сивкав парцал.
— Това е портретът на майка ми, невеж… — Супата се отстрани, за да разкрие под себе си обсипана с драгоценни камъни платина. — О… — Признавам, че ми беше трудно да преценя стойността ѝ през слоя мръсотия и замъглените си очи, но Снори не беше далеч от истината. Сега си спомних деня, в който дядо Гариус сложи медальона в ръката ми. Тогава той блестеше, улавяше светлината в шлифованите диаманти и я връщаше на искрици. Платината сияеше с онзи сребрист огън, който кара хората да я ценят повече от златото. В този момент си го спомних така, както не си го бях спомнял много години. Аз съм добър лъжец. Велик лъжец. А за да си велик лъжец, трябва да изживяваш лъжите си, да вярваш в тях толкова, че като си ги повториш достатъчно пъти, дори това, което ти е пред очите, да се поддаде на измамата. Всеки ден, година след година, аз взимах този медальон, въртях го в ръце и виждах само евтино сребро и стъкълца. Всеки път, когато дълговете ми растяха, си казвах, че медальонът струва малко по-малко. Казвах си, че няма полза да го продавам, и си поднасях тази лъжа, защото бях обещал на стария Гариус, който лежеше сакат и уродлив там горе, в своята самотна кула, че ще го пазя. И защото вътре бе портретът на мама и не исках да имам причина да го продавам. И така ден след ден лъжата неусетно се превърна в истина, а истината беше забравена и затворена толкова дълбоко, че седях там и отказвах на Мейрес Алус — лъжата бе станала толкова реална, че дори когато оня копелдак накара своя човек да ми счупи пръста, нито шепот от истината не достигна до мен и не ми позволи да предам това доверие, за да си спася кожата.
— Невеж какво? — попита Снори без злоба.
— Ъ? — Вдигнах очи от медальона. Един от диамантите се беше разхлабил, може би от удара в паницата. Остана в пръстите ми и аз го вдигнах. — Хайде да си вземем малко истинска храна. На мама не би ѝ се свидило.
И така се започна.
Блясъкът на медальона вече привличаше внимание. Някакъв мъж се взираше настойчиво от тезгяха, мъж с къса желязносива коса, с изключение на една странна широка ивица по темето, която беше черна като гарваново крило, сякаш годините са я пропуснали. Побързах да прибера медальона и той се усмихна, но продължи да гледа, сякаш през цялото време аз съм бил обектът на неговия интерес. За миг почувствах тръпка на разпознаване, макар че, кълна се, никога не бях виждал този мъж. „Дежа ву.“ Но то отмина и се заех с бирата.
Снори похарчи последните си пари за по-голяма купа помия, още бира и няколко квадрата място на пода на общото спално помещение на хана. Спалното, изглежда, имаше за цел да предотврати загубата на пияници, които иначе биха могли да тръгнат да си търсят място за спане и да се събудят в близост до някоя конкурентна кръчма. По времето, когато бяхме готови да се оттеглим, останалите местни ревяха някаква песен на старороунски.
— На полето, джанки на полето! — задудна Снори, надигайки се от мястото си.
— Чудесен певчески глас имате, без съмнение. — Тези думи дойдоха от един мъж наблизо, гушнал калаена чаша, пълна до ръба с тъмна течност. Вдигнах очи и видях, че е онзи със синкавочерната ивица сред посивяващата коса. — Аз съм Едрис Дийн. Пътник като вас. На север ли ще потегляте заранта? — Отдели се от тезгяха и се приведе към нас, за да го чуем през шумотевицата.