— На юг — отвърна Снори. Доброто му настроение се беше изпарило.
— На юг. Тъй ли? — Едрис кимна и отпи от чашата си. Видът му беше суров под усмивката. Усмивка, която не само стигаше до очите му, но и ги изпълваше с добродушие — нещо сложно за постигане, ако не си искрен. И въпреки това нещо в тънките белези по ръцете му, бледи през мръсотията, ме изнервяше. Както и якото му, но подвижно тяло под износения кожен жакет и ножовете от двете страни на кръста — не ножове за хранене, а по-скоро от онези, с които да разпориш мечка от корема до гърлото. На бузата му също имаше стар белег, минаващ по дължината на костта. Той привлече вниманието ми и ме накара да намразя този мъж, макар и да не знаех защо.
Едрис примлясна и извика на двамата, с които беше седял на тезгяха.
— На юг, казва.
Двамата дойдоха при нас.
— Това са моите другари. Дараб Воар и Мийган. — Дараб, изглежда, имаше примес на африканска кръв, мургав здравеняк, няколко сантиметра по-висок от мен, с най-черните очи, които съм виждал, и шарка от ритуални белези по врата, която се губеше под туниката му. Мийган обаче ме плашеше най-много: беше най-дребният от тримата, но с дълги жилести ръце и бледи очи, които гледаха втренчено и ми напомняха за Джон Резача. Под прикритието на нехаен интерес всички те ме огледаха с такова внимание, че настръхнах. Измериха и Снори и ми се прииска той да не беше оставил брадвата си при конете.
— Останете да пийнем по още една бира. Тези засега само загряват. — Едрис махна към масите, където пеенето бе достигнало нови висини.
— Не. — Снори не се усмихна. Беше се усмихнал на мечката; сега обаче изглеждаше мрачен. — Ще спим добре, с песен или без. — След тези думи обърна широкия си гръб на тримата и си тръгна. Аз си докарах една извинителна усмивка и заотстъпвах заднишком след него, тъй като инстинктът не ми позволяваше да предоставя пространството между плешките си на тези типове.
В сумрака на съседното помещение беше доста лесно да намеря Снори — той образуваше най-голямата бабуна.
— За какво беше всичко това? — изсъсках му.
— Проблем — отвърна той. — Наемници. Наблюдаваха ни половината вечер.
— Заради медальона ли? — попитах.
— Надявам се.
Прав беше: всички други варианти, за които можех да се сетя, бяха по-лоши от обир.
— Защо ще се разкриват? Защо ще действат толкова явно? — Не намирах никакъв смисъл в това.
— Защото не смятат да действат сега. Може би се надяват да ни подплашат и да ни подтикнат към необмислени действия. А ако ли не, поне да ни докарат някоя и друга безсънна нощ и да ни изнервят.
Настаних се до него, като сритах протегнатата ръка на някаква доста зловонна човешка бабуна и краката на друга. Утре щях да продам диаманта и да сложа край на тази нощна мизерия, в която трябваше да избираме между смрад и въшки или между студ и дъжд. Сгънах плаща си на възглавница и положих глава върху нея.
— Е — казах, — ако са искали да ни сплашат, получава им се. — Не откъсвах очи от сводестия вход към кръчмата и силуетите, които сновяха насам-натам зад него. — Проклет да съм, ако заспя. Чудя се дали…
Прекъсна ме познато мощно хъркане.
— Снори? Снори?
13.
Тъй като никога преди не ме беше мъчила съвестта, не бях сигурен какво да очаквам от нея; ето защо когато някакъв глас почна да ми нашепва за минута-две всеки ден по зазоряване да бъда по-добър човек, реших, че шокът от събитията може да я е пробудил. Моята съвест си имаше име — Баракел.
Не го харесвах особено…
От момента, в който се събудих и се надигнах сепнато, внезапно уплашен, че съм заспал с чакащите наблизо убийци на Едрис, до момента, в който напуснахме града под изсветляващото небе, все се озъртах през рамо.
— Няма да ги пропуснеш — увери ме Снори.
— Така ли? — С радост бих пропуснал всичко в Роун. Макар че може би сега, когато кесията ми отново беше издута и дрънчеше, тази нация щеше да разтвори обятията си за мен и да благоволи да покаже на един гостуващ принц малко развлечения.
— Ще са прекалено много, за да се скрият. — Гласът на Снори затрепери от друсането, щом кобилата му ускори ход.
— Откъде знаеш? — Въпросът ми прозвуча раздразнено. Не ми харесваше да ми напомнят открито за проблемите ни. А при Снори проблемите винаги бяха поставяни на видно място, за да се справи с тях. Моят стил беше по-скоро да ги замета под килима, докато подът не стане прекалено неравен, за да ходя по него, а после да сменя къщата.
— Този Едрис беше прекалено самоуверен. Значи са поне дузина.
— Мамка му. — Дузина! Това ме накара да пришпоря крантата си малко по-бързо. Бях кръстил скопеца Рон, на Роналдо Удивителния, чийто неразумен облог със Снори беше финансирал ранния етап на пътешествието ни.