Продължихме да яздим през долината с прилична скорост, достатъчно бързо, за да подплашим овцете в пасищата, предизвиквайки вълни от рунтава паника. Трябва да отбележа, че колкото и невдъхновяващ да беше Чами-Никс, околностите му изглеждаха прелестно, обагрени в розово-червената светлина на утрото. Роун става хълмист, като се движиш на север. Хълмовете се превръщат в планини, планините — във върхове, а от Чами-Никс можеш да видиш белите висини на Аупите, които са толкова огромни, че разделят империята по-сигурно от меч. В известен смисъл империята винаги си е била разделена и Аупите са мечът, който я дели.
Час по-късно, когато набрахме височина и пътят назад към Чами-Никс се просна пред очите ни, забелязах преследвачите.
— Дявол да го вземе, изглеждат доста повече от дузина! — А дузина беше доста повече от броя, с който бихме могли да се справим. Всъщност дори да бяха само Едрис, Дараб и Мийган, пак щяха да са прекалено много. Стомахът ми се сви на студен възел. Спомних си Аралския проход. Не е възможно един разумен човек да приема перспективата някой да се опита да го разпори с остро лезвие по друг начин, освен с ужас. Усетих се, че оглеждам по-големите камъни с надеждата, че бих могъл да се скрия под някой от тях.
— Двайсет. Достатъчно близко. — Снори върна поглед към пътеката пред нас и пришпори Слейпнир. Беше ми казал, че оригиналният носител на името в неговите езически предания имал осем крака. Може би на такова свръхнадарено животно дори Снори би имал шанс да надбяга бандата, която ни следваше. Но на нормален кон просто нямаше начин.
— Може би ако просто оставим медальона тук… — Отне ми около три секунди, докато решителността ми се изпари. Бих могъл да изоставя Снори и да подложа бандата на Едрис на по-сериозно изпитание. Така щях да взема преднина, но Рон далеч не беше най-добрия кон, а на такъв планински терен лесно можеш да осакатиш животното си, ако го пришпорваш прекалено. В такъв случай щеше да ми се наложи да се изправя срещу бандата сам — разбира се, ако преживея смъртта на Снори, предвид магията, която ни обвързваше. Да им оставя медальона изглеждаше най-лесният начин.
Снори просто се изсмя, сякаш се бях пошегувал.
— Трябва да запазим един от тях жив — каза. — Искам да знам кой ги е насъскал срещу нас.
— Ама разбира се. — Луд, пътувах с луд човек! — Ще гледам да запазя някой дребничък за по-късно.
Изглежда, Снори беше също толкова способен да се самозаблуждава относно предстоящите битки, колкото аз — относно стойността на медальона си. Може би точно това представлява храбростта, вид самозаблуда. В такъв случай ми беше много по-лесно да го разбера.
— Трябва ни подходящо място, където да ги посрещнем. — Снори се огледа, сякаш това би могло да е въпросното място. Можех да му кажа с доста голяма увереност, че такова място не съществува — никъде. Но вместо това опитах различна тактика.
— Трябва да се изкачим по-нависоко. — Посочих голите склонове над нас, където оскъдната тревица изчезваше и скалите се устремяваха към небето. — Ще ни се наложи да изоставим конете, но и на тях също, и тогава фактът, че си пълна дупка в язденето, няма да има никакво значение. — А ако станеше, както го мислех, щяхме да се изплъзнем от групата на Едрис сред хаоса от хребети и дерета, да се измъкнем и да си купим отнякъде по-свестни коне.
Снори потърка късата си брада, присви устни, хвърли поглед назад към далечните преследвачи и кимна.
— По-добре всички да сме на два крака.
Поех напред, като насочих Рон встрани от пътеката, към хребетите невъзможно високо над нас. Отвъд тях се издигаха побелели от сняг върхове, блестящи на слънцето. Свеж ветрец ни следваше по склона, побутваше ни услужливо, и за кратко почувствах как надеждата впива жестоките си нокти в мен.
Жилавата планинска трева отстъпи място на камънаци и сипеи; копитата на Слейпнир се подхлъзнаха и тя падна и зарита, така че за момент изглеждаше, че може наистина да има осем крака. Снори се стовари на земята, изпъшка и се освободи от добичето, докато Слейпнир се мъчеше да се изправи.
— Боли. — Изтупа бедрото си, където го беше притиснала Слейпнир, а после се зае да изчопли с пръсти забитите в плътта му камъчета. — Нататък ще вървя пеш.
Аз останах в седлото още пет-десет минути, докато Снори куцукаше край мен, без да се оплаква. Накрая обаче теренът стана прекалено стръмен за Рон, дори и с моето майсторско водачество. Вместо да чакам неизбежното падане, което вероятно щеше да доведе до съвместното ни търкаляне надолу по склона до мястото, където беше паднал Снори, слязох от коня.