— Чупката, Роналдо. — Катеренето, което ни предстоеше, би подложило на изпитание и планинска коза. Плеснах го по хълбока и продължих нататък, натоварен отново с малкото си вещи. Мечът, който ми беше дал Снори, бе най-тежката част от товара и непрекъснато се опитваше да ме спъне. Задържах го предимно за да угодя на северняка, макар че в краен случай планирах да захвърля всичко и да моля за милост, ако ме спипат натясно.
С изкачването ни вятърът стана по-недружелюбен, студен и капризен. В един момент ни притискаше към скалите, а в следващия се опитваше да ни откъсне от тях, за да се търкулнем обратно там, откъдето сме дошли. Начесто спирах, за да проверя как напредват преследвачите ни. Те бяха яздили по-настървено от нас и изоставиха конете си по-късно. Лош признак. Тези хора бяха упорити. Пред мен Снори стигна билото на хълма, което беше нашата цел по време на дългото катерене. Все още куцукаше, но травмата му не изглеждаше по-зле, отколкото в началото.
— Мътните го взели! — Аралският проход минаваше между две гигантски планини в Свредела, верига по границата със Скорон. Винаги бях смятал, че планините не стават по-големи от това — скалите в основата им със сигурност не биха могли да крепят такава тежест. Но грешах. Аупите над Чами-Никс мамят окото. Едва когато навлезеш в тях разбираш колко абсурдно големи са. Един цял град не би бил нищо повече от цвъчка на склона на най-голямата от тях. Зад хребета, в който се бяхме вкопчили в момента, съпротивлявайки се на убийствения вятър, се издигаше втори и трети, и четвърти, всички те разделени от дълбоко врязани клисури, а склоновете им варираха между различно смъртоносни със сипеи и непреодолимо стръмни. Всички възможни пътища, разкриващи се пред нас, бяха насечени от по-малки клисури и осеяни с камънаци с размерите на здания, всеки от тях готов да рухне.
Снори пое надолу и изпъшка още веднъж, когато кракът му се опита да се изплъзне изпод него. Знаех, че ако започне да ме бави, ще го изоставя. Нямаше да ми се иска и щях да се мразя, задето съм го сторил, но нищо на света не би ме накарало да се изправя срещу двайсет наемници. Така звучеше по-добре. По-приемливо. „Двайсет наемници.“ Истината беше, че нищо на света не би ме накарало да се изправя и срещу един наемник, но двайсет изглеждаха по-добро извинение да зарежа приятел. Приятел ли? Замислих се върху това по пътя надолу. „Познат“ звучеше по-добре.
Докато ни се наложи да поемем отново нагоре, вече малко части от тялото не ме боляха. Развил съм доста прилична издръжливост, когато става дума за езда. За ходене пеш не чак толкова. За катерене пък хич.
— Ч-чакай малко — изпъшках, мъчейки се да си открадна някой дъх от вятъра — не толкова свиреп тук в долината, но все пак настойчив. Въздухът изглеждаше по-рядък и не желаеше да изпълни дробовете ми. Снори сякаш не забелязваше — дишането му почти не се бе учестило, откакто започнахме да се катерим.
— Хайде. — Каза го с усмивка, макар че изражението му бе помрачняло, докато вървяхме. — Добре е да ги посрещнем на някое високо място. Полезно е за битката. Полезно е за душата. Ще го направим славен край. — Озърна се назад към хребета, от който се бяхме спуснали. — Нощес сънувах мрачни сънища. Напоследък всичките ми сънища са мрачни. Но няма нищо мрачно във воини, срещнали се за битка на планински склон под просторното небе. Това, приятелю, е материал за легенди. Валхала ни очаква! — Тупна ме по рамото и се обърна да продължи катеренето. — Децата ми ще простят на баща си, ако загине, докато се сражава, за да е с тях.
Последвах го, като потривах рамото си и хълбока, където вече бях получил бодежи. Ако питате мен, тия негови глупости за „воини, срещнали се под просторното небе“, си бяха съвсем мрачни, но докато полагахме всички сили да не срещнем наемниците където и да било, щяхме да се разбираме чудесно.
На места ни се налагаше да пълзим, така приведени, че почти целувахме планината, и да търсим процепи в скалите, за които да се уловим и да се издърпаме нагоре. Дъхът ми излизаше накъсан, студеният въздух режеше дробовете ми като с нож. Гледах как Снори избира пътя уверено, разсъдливо, без никакъв признак на умора, но все пак отдаваше предпочитание на здравия си крак. Беше споменал за сънищата си, но нямаше нужда. Аз бях спал до него и бях слушал мърморенето му — той сякаш цяла нощ спореше с някого и когато се събуди тази сутрин на пода на хана, очите му, обикновено бледо небесносини, бяха черни като въгленчета. Но докато стане за закуска, не беше останала и следа от промяната и можех да се престоря, че това е било трик на сенките в помещението, озарено само от смътна външна светлина. Знаех обаче, че не съм си го въобразил.