Малко по-назад корнизът се стесняваше и една огромна канара го препречваше почти целия, с изключение на две-три стъпки. Беше ни се наложило да се промъкваме оттам, долепени до скалата, със зейнала край нас десетметрова пропаст до долния корниз. Сега Снори приклекна на място, където идващите по този тесен път не биха могли да го видят.
— Това ли е планът? Изненадваш първия и ни остават само деветнайсет, с които да се справим?
— Да. — Той сви рамене. — Бягах само защото знаех, че ще останеш с мен, Джал, а не исках смъртта ти да тежи на моята съвест. Сега сме в това заедно, както боговете сигурно са искали от самото начало. — От усмивката, с която ме дари, ми се прииска да го фрасна.
— Те не ни виждат. Можем да се скрием. Ще ни подминат, ще се пръснат, ще ни изгубят, ще се откажат. Не могат да ни проследят по скалите! — Не споменах, че ще се наложи да ме носи.
Снори поклати глава.
— Могат да чакат, докато се покажем. Ако опитаме да се махнем от корнизите, ще ни забележат върху откритите склонове. Така е по-добре.
— Но… — „Те са двайсет човека, идиот такъв!“
— Те са се разтеглили, Джал. Един свестен водач би ги държал заедно, но те са прекалено уверени в себе си, жадни да убиват. Четиримата или петимата в челото са на почти четвърт миля от последния. — Той плю, сякаш за да покаже отвращението си от лошата им тактика. Аз също бих плюл, но устата ми беше прекалено суха.
— Чакай, дай да го обмислим…
Снори изсъска и вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. От долния корниз се донесе трополене на камък по камък. И ругатня. Досега не бях осъзнал колко съм бавил северняка; преследвачите ни се намираха само на минути зад нас. Облегнах се на студената скала. Дали това щеше да е мястото на сетния ми покой? Вероятно щях да умра на не повече от метър от него. На тази височина планината нямаше нищо общо със света, който познавах — само гол напукан камък, прекалено изложен на стихиите, за да има лишеи или мъх, без никаква клонка, стръкче трева или каквато и да било зеленина, на която да спреш погледа си. Най-самотното място, което бях виждал. Може би по-близо до небето, но забравено от Бога.
На запад слънцето се спускаше към високите увенчани със сняг върхове, а цялото небе около тях аленееше.
Снори ми се ухили. Очите му отново бяха ясни и сини, вятърът си играеше с черната коса около врата и по раменете му. Той гледаше на смъртта като на избавление. Сега го виждах. Прекалено много му бе отнето. Никога нямаше да се предаде, но се наслаждаваше на невъзможното съотношение на силите. Усмихнах му се в отговор — струваше ми се, че това е единственото, което мога да направя… освен да се опитам да избягам с пълзене.
Вятърът вече донасяше слабите звуци на катерещи се мъже. Трополене на камък, хлъзнал се под ботушите, дрънчене на оръжия, ругатни към спътниците и към света като цяло. Изпробвах глезена си и едва не си отхапах езика, но само едва — значи беше навехнат, а не счупен. Направих една бърза крачка на него и се опомних облегнат пак на скалата, след като за миг бях загубил съзнание. Вероятно бих могъл, подтикван от ужаса, да измина късо разстояние с куцукане и подскачане, но щяха да ме спипат съвсем скоро, и то без Снори за защита. Въпреки всичко в момента, щом той паднеше, щях да побягна, с надежда или без.
„Намери си хубаво местенце, Джалан.“ Заподскачах около скалата, като се опитвах да си спомня последните си моменти с Лиза де Вийр. По тясната пътечка между канарата и пропастта заехтяха стъпки. Падането беше най-малката им грижа, макар че те не го знаеха. Приклекнах, преглъщайки болката, и надзърнах иззад своята скала, за да видя пристигането им. Бих се подмокрил, само че планинският въздух е силно обезводняващ.
Първият, който се появи, беше Дараб Воар, точно какъвто го помнех от кръчмата, гологлав здравеняк, нашарен с белези в традициите на някои африкански племена, с пот блестяща по тъмната му кожа. Така и не видя Снори. Брадвата на северняка се спусна в дъга успоредно на повърхността на канарата. Винаги съм смятал, че главата е плътно нещо, но докато брадвата на Снори минаваше през тази на наемника, бях принуден да размисля. Острието проникна в черепа изотзад, близо до темето, и излезе под брадичката. Лицето на мъжа буквално се изду, главата му сякаш се разстла настрани и той се катурна през ръба без никакъв вик или възражение, само оплиска камъните.
И тогава Снори изрева. Яростта в рева му би накарала и слона на Тапрут да се поколебае, но не в това се криеше ужасът му. А в чистата, неподправена радост в него. Снори не изчака да се появи някой друг. Вместо това се хвърли зад ъгъла, тъпият край на брадвата му смаза черепа на следващия мъж и го залепи към канарата. После той се втурна напред и буквално ги прегази — нанасяше къси бързи удари, като че ли въртеше не брадва, а рапира, лека като върбова клонка. Двама, трима, четирима мъже полетяха в пропастта или бяха блъснати в скалата и във всеки от тях имаше достатъчно голяма дупка, за да пъхнеш юмрука си в нея.