И пак, сякаш труповете деляха някаква обща некромантска жизненост, която сега се стече от унищожения мъртвец в последния оставащ съсъд, силата на моя враг се удвои. Той се изправи и ме вдигна, сякаш не тежах нищо. По всякаква логика би трябвало да ми скърши врата, но макар че силата на ръцете му бе нараснала, хватката му всъщност отслабна.
Сведох очи и видях, че там, където дланите ми се бяха впили в мъртвата кожа, пламти ослепителна светлина. Бялата жега на пустинно слънце се процеждаше между пръстите ми, а костите ми представляваха просто сенки в розовата мъгла от пулсираща кръв и жива плът. Мъртвата твар се изпичаше, където я докосвах. Мазнини изкипяваха и плътта се овъгляваше, оголвайки сухожилия, които почваха да димят, а после се сгърчваха.
Бях толкова смаян, че едва не я пуснах.
Снори дотича, стиснал отново брадвата. Замахна към главата на чудовището, но някак си то пусна едната си ръка от гърлото ми и я улови за дръжката. Тя срещна дланта му с тъп дървен звук. Снори се помъчи да я изтръгне, но макар да изтегли мъртвеца на няколко метра заедно с мен, стегнат в задушаващата му хватка, не успя да надделее над силата на създанието.
Севернякът се поколеба, след което плъзна ръка към края на дръжката, а с другата хвана острието и използва брадвата като лост, за да извие китката на копиеносеца. Костите се скършиха със силен пукот, сухожилията поддадоха, плътта се разкъса. Снори заряза брадвата си в счупената ръка, събори противника си на земята и се зае да млати хилещото се лице с един голям камък.
Освободен, аз се претърколих настрани. Мъчех се да вдишам. Ръката, която ме беше стискала, в момента се държеше на две почернели кости, стърчащи от предмишницата на мъртвеца. Но аз пак не можех да си поема дъх. Загубих съзнание, докато в главата ми се въртеше отнесената мисъл, че даже не съм знаел, че в човешката предмишница има две кости.
14.
— Събуди се!
„Не искам.“
— Събуди се! — Пля-яс един шамар. Може и първия път да беше имало.
„Не и ако още съм в онази скапана планина.“ Някой беше напълнил гърлото ми с тръни и гърдите ме боляха.
— Веднага!
Отворих едно око. В небето още личаха останки дневна светлина, макар че слънцето вече бе залязло. Студът се спускаше от върховете. Мамка му. Още бях в планината.
— Гадост. — Думата излезе от мен на тънки резенчета. Снори остави главата ми да се свлече обратно върху раницата и се отдалечи.
— Какво правиш? — От устните ми не излезе достатъчно голяма част от въпроса, за да може той да ми отговори. Отказах се и оставих въздуха да проникне със свистене в дробовете ми. Пред очите ми се надигна една овъглена ръка и аз изквичах и се дръпнах, преди да осъзная, че е моята. Странното чувство за откъснатост не ме напусна, когато се надигнах бавно, седнах и започнах да чистя късчета почерняла кожа от дланта си. Не моя кожа, а на мъртвата твар, която се беше опитала да ме убие. Парченцата кожа, отчасти препечени, отчасти влажни, падаха между камъните, прекалено тежки, за да ги отнесе вятърът. Спомените за нападението бяха също толкова накъсани и неприятни. Опитите ми да не мисля за това не помогнаха. Непрекъснато виждах светлината, процеждаща се изпод ръката ми, ослепителна и лишена от топлина. „Как така гореше без топлина?“
— Какво правиш? — Може би Снори щеше да ме разсее. Този път гласът ми прозвуча по-силно и той вдигна глава.
— Почиствам раната. Проклетата гад ме ухапа.
Виждах следите от зъби над хълбока му.
— Раната от меч изглежда по-зле. — Тя представляваше червена резка през осеяния му с изпъкнали белези корем.
— Ухапванията са мръсни рани. По-добре да те намушкат в ръката с меч, отколкото да те ухапе куче. — Снори стисна пак пострадалото място и кръвта бликна и потече над колана му. Той направи гримаса, посегна за манерката си и изля част от последните ни водни запаси върху раната.
— Какво стана, по дяволите? — По-голямата част от мен не искаше да знае, но явно устата ми искаше.
— Некромантия. — Снори извади от торбата си игла и конец, които сигурно беше взел от цирка. И двете бяха покрити с оранжева паста — без съмнение някаква езическа измишльотина, която уж да държи злите сили извън раната. — Тук нямаше неродени — каза той. — А некромантия, и то могъща, щом успя да съживи мъртъвците толкова скоро след смъртта. — Още един бод. Стомахът ме сви. — При това без некромантът изобщо да присъства! — Той поклати глава, после кимна към нещо зад мен. — Очаквам нашият приятел да знае повече.
— Мътните го взели! — Извих врат да погледна и това ми припомни, че някой го беше напълнил с натрошено стъкло. Започнах малко по малко да извъртам цялото си тяло, като държах главата си насочена напред. Най-сетне пред погледа ми се появи Мийган, който се пулеше с бледите си очи над парцала, запушил устата му. Снори му беше вързал ръцете и краката и го беше оставил облегнат на една скала. Слюнка висеше от четината по брадичката му и ръцете му трепереха — дали от страх, дали от студ, а може би и от двете.