— Е, как ще го накараш да проговори? — попитах.
— С бой предполагам. — Снори спря за миг шиенето и вдигна очи. Иглата изглеждаше абсурдно малка в огромните му лапи, и в същото време много по-голяма и остра от всичко, което бих искал да забода в собствената си плът.
Подуших въздуха. Вонеше на смърт и даже вятърът не можеше да разнесе миризмата.
— Едрис! — Споменът ме заля като кофа студена вода. Посегнах към меча си, но не го намерих.
— Омете се. — Снори май беше малко разочарован. — Телата, които хвърлихме долу, станаха и подплашиха хората му. Видях ги как си тръгват.
— Мътните го взели! Има още от тези твари? — Бих предпочел да срещна Едрис, отколкото още един ухилен труп, който отказва да се прави на умрял и проявява склонност да ме души.
Снори кимна и наведе глава да прехапе конеца, после го изплю.
— Да, ама не могат да се катерят. То и като живи не им се удаваше особено. А сега… — Той поклати глава.
Нямах желание да надникна през ръба и да видя лицата им, взиращи се нагоре към мен, разранените им пръсти, дращещи по скалите, докато се катерят, плъзгат се обратно и почват да се катерят пак. Спомних си изражението в очите на онази твар, докато ме душеше. Жлъчка се надигна в гърлото ми. От онези очи ме бе гледало нещо друго, нещо много по-лошо от всичко, което е гледало от тях през изминалите години, с изключение на последните няколко минути.
Мийган може и да ме беше уплашил в кръчмата, като ме разглеждаше все едно съм насекомо, на което с удоволствие би откъснал крачетата, но в планината се оказа една от най-малко обезпокоителните гледки.
— Ако го пребиеш, най-вероятно пак ще загуби съзнание. Освен това твоята представа за побой сигурно би убила и вол.
— Не можем да го убием — каза Снори. — Кой знае в какво ще се превърне.
— Знам. — Отпуснах чело в ръцете си и си напомних колко по-едър е Снори от мен. — А сега вече и той го знае. Което изобщо не ни помага.
— О… — Снори направи още един шев и събра двата края на един назъбен прорез върху корема си. — Съжалявам.
— Аз предлагам да му свалим ботушите и да запалим слаб огън под стъпалата му. Той знае, че единственият му шанс да слезе от тази планина е ако може да ходи. Няма да ни е нужно много време да му развържем езика.
— Огледай се. — Снори описа кръг с ножа, който използваше, за да отреже парче бинт. — Няма дърва, няма огън. — Той се намръщи. — Само че този последният труп, дето го хвърлих през ръба… ръцете му бяха обгорени. Как го направи? — Присвитите му очи се втренчиха във все още черните ми длани.
— Не бях аз. — Звучеше почти като истина. Не бих могъл да съм аз. — Не знам.
Снори сви рамене.
— Успокой се. Аз не съм някой от вашите римски инквизитори. Просто си мислех, че може да ни е от полза с нашия Пульо. — И посочи с ножа си Мийган.
Погледнах ръцете си и се зачудих. Често казват, че от страхливците ставали най-добрите изтезатели. Страхливците имат голямо въображение, което ги измъчва с най-лошите кошмари, показва им всички ужаси, които могат да ги сполетят. Това им осигурява прекрасен арсенал, когато трябва да причинят страдания на другите. А основното им предимство е, че разбират страховете на жертвите си по-добре от самите тях.
Всичко това може и да е вярно, но аз самият винаги прекалено много съм се страхувал, че някак си, по някакъв начин, някоя моя жертва би могла да се измъкне, да смени ролите ни и да причини същите ужаси на мен. С две думи, страхливците, от които стават добри изтезатели, са по-малко страхливи от мен. Но въпреки всичко Мийган трябваше някак да бъде принуден да говори, а и аз трябваше да разбера какво точно се е случило с живия труп. Снори беше споменал римските инквизитори, без съмнение най-завършените майстори на мъченията в Разделената империя. Ако исках да избегна обсъждането на „моето вещерство“ с тези чудовища, щеше да е най-добре аз самият да го разбера, за да мога да се отърва от него при първа възможност, а дотогава да го крия възможно най-ефективно.
Мийган имаше гадна рана на ръката, точно под рамото. Ръбът на някой камък беше разкъсал подплатения му жакет и бе проникнал в плътта му. Посегнах към нея. Винаги започвай със слабото място.
— Шглвор! Шглворммкму! — Той задъвка парцала, мъчейки се да изтласка думите през него.