Трябва да призная, че изпитах някаква сладка тръпка от това да съм господар на положението след, както ми се струваше, седмици на бягане, спане в канавките и непрестанен ужас. Най-после имах пред себе си враг, с когото можех да се справя.
— О, ще проговориш! — Използвах застрашителния глас, с който навремето плашех по-малките си братовчеди, когато бяха достатъчно малки, за да ги командвам. — Ще проговориш. — Сложих ръка върху раната му и пожелах да гори.
Резултатите бяха… разочароващи. Отначало не чувствах нищо освен подчертано неприятната лепкавост на раната, докато той се гърчеше и дърпаше. Трябваше да натисна по-силно, за да не ми се изплъзне. Е, поне изглеждаше, че му причинявам болка, но се оказа, че това се дължи по-скоро на очакването за такава, защото след малко той се кротна. Опитах по-усърдно. Кой знае какво трябва да усещаш, като твориш магия? В игрите, които играехме в двореца, магьосникът — това винаги беше Мартус, по силата на положението си като най-голям брат — хвърляше заклинанията с напрегнато лице, сякаш страдаше от запек и изстискваше неохотната си магия в света през тесен… а бе, схващате картинката. Поради липса на по-добри наставления аз приложих на практика онова, което бях научил като дете. Клечах на планината, притиснал едната си ръка към, както се надявах, ужасената си жертва, и лицето ми беше напрегнато от страховитата мощ, която се мъчех да освободя.
Когато това наистина стана, никой не беше по-изненадан от мен. Усетих щипане в ръката. Сигурен съм, че всичката магия щипе — макар че може да е било и от изтръпването, — а после от върха на всеки пръст плъзна странно чувство за крехкост, което се разля до китката ми. Онова, което отначало взех за пребледняване на плътта, скоро се превърна в слабо, но несъмнено сияние. Светлина се запроцежда покрай пръстите ми, сякаш бях затулил с длан нещо по-ярко от слънцето, и усетих лека топлина. Мийган престана да се бори и се взря ужасено в мен, после се опита да разкъса вървите си. Натиснах по-силно, пращайки мислено болка в малкия копелдак. По ръката ми плъзнаха ярки пукнатини.
Светлината и топлината сякаш черпеха енергия от мен, стичаха се от центъра на съществото ми към ръката ми, където горяха. Денят стана по-студен, скалите — по-твърди, а болката в глезена и гърлото ми — остра и настойчива. Растящите пукнатини ме уплашиха, твърде силно ми напомняха за пукнатината, която ме беше гонила, когато разкъсах заклинанието на Мълчаливата сестра.
— Не! — Дръпнах ръка и изтощението, което ме връхлетя, едва не ме притисна към земята.
Над нас се извиси някаква сянка.
— Прекърши ли го вече? — Снори приклекна до мен, като трепна от болка.
Вдигнах глава. Тя тежеше няколко пъти повече, отколкото би трябвало. През дупката в жакета на Мийган се виждаше бледа гладка кожа под потъмняващите петна от кръв и само един светъл белег показваше къде е била раната.
— Мамка му!
Снори дръпна парцала, запушил устата на Мийган.
— Готов ли си да говориш?
— Готов съм още откак се свестих — изпъшка Мийган и опита да седне. — Мъчех се да му го кажа. Няма нужда от грубости. Ще ви кажа всичко, което знам.
— О — казах, леко разочарован, макар че на негово място бих постъпил по същия начин. — И след това се предполага да те пуснем, така ли?
Мийган преглътна.
— Тъй би било честно. — Беше нервен и се потеше.
— Честно като двайсет срещу двама ли? — избоботи Снори. Беше си взел брадвата и плъзна пръст по острието ѝ, докато говореше.
— Ъъъ, вижте… — Мийган преглътна пак. — Не беше нищо лично. Просто тя плати за толкова. За Едрис туй си беше просто бизнес. Използва парите ѝ, за да събере група от нас, местните — все момчета, дето сме се забърквали в неприятности и преди, участвали сме в битки или сме се наемали да резнем тоя-оня, такива ми ти неща.
— Тя? — Познавах много жени, които биха се зарадвали да отнеса някой пердах, и няколко, които може би биха платили за това, но двайсет мъже бяха прекалено, а и повечето от въпросните жени вероятно не биха искали наказанието да е фатално.
Мийган кимна, обзет от желание да ни угоди. По брадичката му засъхваше слюнка, а на горната му устна — сопол.
— Едрис каза, че била хубавица. Ама не се изрази толкова учтиво де.
— Значи ти не си я виждал? — Снори се приведе към него.
Мийган поклати глава.
— Едрис сключи сделката. Той не е тукашен. Познава сума ти лоши хора. Минава по тези места веднъж-дваж годишно.
— Тя трябва да е некромантката. Има ли си име? — попита Снори.
— Чела. — Мийган облиза устни. — Беше взела страха на Едрис. Никогаж дотогава не го бях виждал уплашен. Хич не ми се искаше да я срещна, не и след туй. Не ми пука колко е апетитна.