— А случайно да знаеш къде можем да намерим тази Чела? — Ръцете на Снори се свиха около дръжката на брадвата, сякаш си представяше, че това е шията на некромантката.
Мийган поклати глава, бързо като куче, отръскващо се от вода.
— Не е от тукашните места. Едрис викаше, че била севернячка. Беше му дала една бутилка да пием за успеха на мисията. Дараб май каза, че било няк’во гелетско питие. Пареше някак странно. — Примлясна с устни. — Доста странно. Ама те караше да искаш още. Та значи тя най-вероятно е от Гелет. Може да се е върнала там. Може в момента да ни гледа. Нещо накара момчетата да станат пак, след като ги хвърлихте долу.
— Какво да правим? — Не ми харесваше идеята някаква вещица некромантка да ни наблюдава от върховете, готова да прати своите мъртъвци подире ни. В двора на баба всичко това ми беше звучало малко абсурдно. Бях сигурен, че по-голямата част от него са лъжи, а онова, което би могло да съдържа някаква истина, не ми се виждаше толкова страшно. Стари мухлясали трупове, безмозъчно крачещи подир уплашените селяци, не ми изглеждаха заплаха за истинските воини. Но тук, на мили от цивилизацията — при това роунската цивилизация, — превъзхождани по брой от мъртъвците, на коварен терен, възгледите ми бяха претърпели коренна промяна. — Искам да кажа, трябва да направим нещо.
— С него ли? — Снори ритна вързаните крака на Мийган.
— С нея.
— Моята цел е на север. Ако нещо ми се изпречи на пътя, ще пробия дупка в него. Ако ли не, ще го оставя зад гърба си.
— Значи продължаваме на север с ускорен ход. Това ми харесва. — Когато някой план включва бягство, аз съм за.
— Ами той? — Нито едно от решенията относно Мийган не ми изглеждаше добро. Не ми се искаше да го пускам, не ми се искаше и да го задържа, но макар че бих прецакал ближния си на всяка крачка, не бях убиец.
— Да го пратим при приятелчетата му. — Снори стисна въжетата около китките на мъжа и го вдигна на крака.
— Виж сега, това не ми се струва справедливо. Той смяташе да ни уби…
Снори направи три крачки, влачейки Мийган към ръба на корниза, където скалата се спускаше почти отвесно… и го блъсна през него.
— Тези приятелчета.
Отчаяният вой на Мийган свърши с мокро тупване и звука на нещо, или няколко неща, тичащи към мястото, където беше паднал. Снори се обърна към мен.
— Опитвам се да съм справедлив и да живея с чест, но ако дойдеш при мен въоръжен с намерението да ми отнемеш живота, никога няма да си тръгнеш.
15.
Нощите, прекарани в планината, не са за препоръчване. Нощи, в които мракът е пълен със звуците на мъртъвци, опитващи да се покатерят до мястото, където трепериш под тънките одеяла — още по-малко.
Най-сетне обаче утрото дойде. Това е важното.
— Значи го излекува. — Снори вървеше напред и търсеше някакъв път за надолу, който да е недостъпен за следващите ни трупове.
— Не, не съм. — „Отричай всичко“ е политика, която възприех още в ранна възраст. — Мамка му! — Не уцелих мястото, където исках да стъпя, и ботушът ми се стовари върху земята по-силно от предвиденото. Нажежените до бяло иглички на болката, пронизали глезена ми, ми подсказаха, че слизането от планината ще боли.
— Раната в ръката му беше по-дълбока от онази, която имам на корема си.
— Не. Само жакетът му беше скъсан. Голяма дупка в жакета, а на ръката — леко одраскване. Аз просто избърсах донякъде кръвта. — Виждах накъде клони разговорът. Снори искаше същото лечение. Е, нямаше да стане. Раната на ръката на Мийган и без това беше изсмукала прекалено голяма част от енергията ми. Дори цяла нощ, прекарана със сестрите Де Вийр, щеше да ме остави в по-добра форма и на крака. А след раните на Снори щях да пълзя. — Извинявай, но аз… Ох! Христе кървящи, боли! — Бях чукнал леко глезена си в една скала.
— Разбира се — отбеляза Снори, — човек, който е в състояние да заличи такава рана, досега би излекувал собствения си глезен. Така че сигурно бъркам.
Отне ми още три болезнени крачки, докато проумея казаното от него, след което седнах на първия подходящ камък.
— А бе знаеш ли, вярно доста боли. Ще се опитам да го оправя с разтривка. — Помъчих се да го направя скришом, но той стоеше и ме гледаше със скръстени ръце, точно като някой голям и подозрителен северняк. Все пак мисълта да слизам от планината със здрав глезен се оказа прекалено изкусителна. Стиснах челюсти и скърцайки със зъби, обхванах ставата с ръце и се напрегнах. Снори повдигна вежда. Посегнах към магията, която бе горяла в мен, и се напрегнах още повече.
— Ами аз, хм, мога да те оставя сам, ако имаш нужда от спокойствие. — Здраво стиснатите устни сред черната му брада не даваха никакъв признак, че ми се подиграва.