— Подиграваш ми се, нали?
— Да.
Пуснах глезена си и се опитах да го размърдам.
— Мама му ста… — Думите се превърнаха в нечленоразделен вой.
— Значи не е оправен? — попита Снори.
Изправих се бавно. Изглежда, каквото и да бях направил на Мийган, приличаше на гъделичкането — не можеш да се гъделичкаш сам. А в крайна сметка изцеряването на Мийган се бе оказало пълна загуба на усилия, тъй като Снори го беше бутнал през ръба само минута-две по-късно. Може пък да беше нещо еднократно. Надявах се да е така.
— Искаш ли? — Протегнах ръка към кръста на Снори.
Той бързо отстъпи назад.
— По-добре не. Ако се докоснем, стават лоши работи, а имам чувството, че сега ще е по-зле от миналия път.
Спомних си как бях посегнал към ръката му, когато се подхлъзнах по склона. Сега като се замислех, може би изкълченият ми глезен е бил по-малката злина. Ако бях успял да го сграбча, може би щяхме да изгорим също като мъртвеца.
— Какво става? — Вдигнах ръце и огледах дланите си. — Онзи мъртвец се изпържи, където го докоснах. А ти… — Погледнах пак Снори. Бях ядосан — уплашен и ядосан — и в момента пет пари не давах дали ще се обиди. — Ти! Нещо с теб не е наред, северняко. Видях черните ти очи. Видях… дим… мамка му, ще го наричам с истинското му име, видях мрак да се вихри около теб, докато убиваше онези мъже, все едно брадвата ти го изсичаше от въздуха. — Тогава направих връзката. Би трябвало да го проумея по-рано. — Точно това имаш в себе си, нали? Мрачни очи, мрачни сънища. Мрак!
Снори вдигна брадвата си и плъзна замислен поглед по нея. За миг ми се стори, че може да ме съсече, но той само тръсна глава и се усмихна криво.
— Чак сега ли го разбра? Това е проклятието, което ти стовари върху мен. Върху нас. Твоята вещица, Мълчаливата сестра. Нейното проклятие. Онова разрушено заклинание, двете пукнатини, които те гонеха, тъмната и светлата. Аз получих мрака, а ти светлината — сега и двете ни шепнат и искат да се измъкнат.
— Мъдрите жени на север казват, че светът е платно, изтъкано от много нишки и постлано върху реалността. Светът, който виждаме ние, е тънък. — Той доближи палеца и показалеца си така, че почти се докосваха. — Където се разкъса, се показва някаква по-дълбока истина. А ние сме разкъсани, Джал. Носим рани, които не можем да видим. Носим това на север и мъртвите искат да ни спрат.
— Виж, хайде да се върнем тогава. Баба ми е Червената кралица, по дяволите. Може да оправи нещата. Ще се върнем и…
— Не — прекъсна ме Снори. — Аз изведох принца от двореца, само че дворецът все още е натикан дълбоко в задника му. Трябва да престанеш да хленчиш за всяка трудност и да задиряш всяка жена, която ти попадне пред очите. Вместо това се съсредоточи върху оцеляването. Тук… — Той махна с брадвата към безрадостните планини. — Тук човек трябва да живее за момента. Да наблюдава света. Ти си млад, Джал, дете, което е отказало да порасне. Порасни сега или ще си умреш млад. Каквото и да стои зад тази гонитба, то е започнало във Вермилиън. Каквато и война да се води там, я губим. Мъртвия крал се опитва да ни убие, защото ние отнасяме силата на Сестрата на север.
Изправих се.
— Значи ще спрем да вървим на север! Ще се върнем. Ще оправим нещата! Това така или иначе е глупост. Всичко беше обикновена злополука. Лош късмет. Никой не би могъл да го планира. Всичко е грешка.
— Аз също я видях, Джал. Тази твоя Мълчалива сестра. — Снори опря върха на показалеца си точно над скулата си. — Тя има едно бяло око.
— Полусляпа е, да. — Едно перленобяло око. С години я бях наричал „жената със сляпото око“, преди да узная друго нейно име.
Снори кимна.
— Тя вижда в бъдещето. Погледнала е твърде надалеч и това я е ослепило. Но все още има второ око, с което да гледа. Взряла се е във възможните варианти и е видяла достатъчно надалеч, за да разбере, че ще се измъкнеш, ще срещнеш мен и ще отнесеш силата ѝ на север.
— По дяволите. — Нямаше какво друго да кажа.
Намерихме маршрут за слизане, който не позволяваше на мъртвите да ни последват, макар че може да се спори дали той не положи повече усилия да ни убие, отколкото те. Казвам „ние“, обаче Снори водеше. Моите умения в ориентирането са по-подходящи за града, където мога да открия долнопробна кръчма с безпогрешен инстинкт. В планините съм по-скоро като вода — движа се надолу и се търкалям по скалите където е нужно.
В бързината оттеглящите се наемници не бяха прибрали конете на всичките си загинали другари и което беше още по-хубаво, намерихме Рон и Слейпнир да обикалят по ниските части на склоновете. Никой от тях не бе животно, с което да се хвалиш, но поне бяха свикнали с нас. Натоварихме ги с най-полезните вещи, които успяхме да откраднем от конете на наемниците, преди да ги пропъдим. Слейпнир продължаваше да дъвче кротко жилавата трева, докато Снори я отрупваше с плячка, и трепна едва когато той я яхна. Честно казано, струваше ми се, че двамата могат да се редуват — севернякът изглеждаше напълно способен да носи кобилата си през долината.