И така, ние продължихме напред и привечер стигнахме до опустошения Компер.
— Това е било отмъщение. — Стените бяха съборени, никъде не бяха останали повече от три камъка един върху друг. — Наказание. — Прекрачих трошляка. От земята продължаваше да се издига топлина. Зад гора от почернели греди се простираше килим от пепел, който се губеше в далечината, забулен от стелещия се дим.
— Убийство. — Снори се извисяваше над рамото ми, скован от странна неподвижност.
— Те изобщо не са имали намерение да задържат това място — казах. — Които и да са тези „те“. — Може да бяха гелетски щурмоваци, скоронски набег или дори роунска армия, дошла да си възвърне отнетото. — Никога не съм виждал подобно нещо. — Знаех, че дрязгите на Стоте оставят след себе си такава разруха, но не го бях виждал, не и като това.
— Аз съм. — Снори мина покрай мен, тъпчеше останките на онова, което някога е било Компер.
Устроихме си лагер сред руините. Облаците пепел щипеха очите ни и караха конете да кашлят, но нощта се спускаше и Снори нямаше желание да продължава. Поне не ни се налагаше да избираме между риска да запалим огън и студения лагер. Компер си имаше собствени огньове. Предимно гаснеща жарава, но тя излъчваше силна топлина.
— Виждал съм и по-лошо — повтори Снори, като избута настрани приготвената от него яхния. — В Осемте кея Островитяните си свършиха работата набързо и продължиха нататък. В Орлсхайм обаче, по-нагоре по Уулиск, не са бързали.
И там, сред руините, Снори още веднъж ме пренесе в Севера, тъчейки разказа си в нощта.
Снори следваше дирята на нападателите през топящия се сняг. Корабите им си бяха заминали, може би към някое уединено заливче, където да се скрият от бурята и от неприятелски очи. Знаеше, че смятат да се върнат, за да приберат некромантите от Удавените острови, войските и пленниците им. Дори и напролет вътрешността на сушата беше негостоприемно място толкова далеч на север. Скършигребло трябваше да им го е казал. Колко от пленниците щяха да са на корабите и колко — с нападателите, Снори не знаеше. Нападателите обаче можеше да ги следва и рано или късно те щяха да го отведат при корабите си.
Орлсхайм лежеше на три мили по-нагоре, в самия край на Уулиск, където фиордът започваше да се стеснява и боровите гори стигаха почти до водата, а склоновете бяха по-полегати, отколкото тези в Осемте кея. Обременени от множеството пленници, бретанците бяха оставили широка диря. Освен Еми имаше само шепа загинали: три пеленачета, сдъвкани и захвърлени, и Елфред Гансон, който беше загубил крака си и го бяха оставили да му изтече кръвта. Снори предполагаше, че всички други убити в схватката просто са се присъединили към редиците на некромантските слуги и са поели с клатушкане към Орлсхайм. Не можеше да отгатне по какъв начин Елфред си е загубил крака, но това поне му бе спестило ужаса на живата смърт.
За разлика от къщите в Осемте кея, които бяха изградени от камък, тези в Орлсхайм бяха дървени, груби постройки от трупи и плетове, или пък от застъпващи се дъски като галерите, и устояваха на времето със същата упоритост, както викингските кораби — на морето. Димът, възвестяващ гибелта на Орлсхайм, се виждаше дори от прага на дома на Снори, но докато не се приближи на няколкостотин крачки, той изобщо не предполагаше, че огънят е бил толкова опустошителен.
Даже голямата кръчма на Брага Соления се бе превърнала в сиво-черна купчина, покривните ѝ греди бяха изпепелени до една, а осемнайсетте колони, всяка по-дебела от мачта и с дълбоко врязани в нея предания от сагите, бяха погълнати от пламъците.
Снори продължи нататък и остави бреговете на Уулиск, когато дирята на нападателите изви, за да заобиколи Водинския лес, гъста и негостоприемна гора, която се простираше на петдесет и повече мили, преди да бъде надвита от предпланините на Йорлсберг. Хората наричаха Водинския лес Последната гора. Обърнеш ли лице на север, няма да видиш повече дървета. Ледът не би ги допуснал.
И в покрайнините на тази гора, където толкова често бе идвал да търси сърни, Снори откри най-големия си син.
— Познах го още в мига, щом го зърнах — каза Снори.
— Какво? — Тръснах глава, за да се освободя от видението, което бе изтъкал севернякът. Сега той се обръщаше директно към мен, търсейки отговор, търсейки нещо — може би просто компанията ми в този момент на повторно откриване.