— Познах го, сина си… Карл. Макар че лежеше далеч пред мен. Има една сърнешка пътека по края на Водинския лес, която започва от Уулиск. Сега тя беше разширена и разкаляна от нападателите, а той лежеше проснат край нея. Познах го по косата, светлоруса, почти бяла, същата като на майка му. Не Фрея, тя ми роди Егил и Еми. Майката на Карл беше момиче, което познавах, когато аз самият бях почти момче: Мхаери, дъщерята на Олаф. Бяхме кажи-речи деца, обаче създадохме дете.
— На колко години беше? — попитах, без сам да зная дали имам предвид него или момчето.
— Трябва да сме били на по четиринайсет лета. Тя умря при раждането. Умря едва навлязла в петнайсетата си година. — Вятърът смени посоката си и ни обви в по-гъст облак дим. Снори седеше неподвижно, оклюмал глава над коленете си. Когато въздухът се разчисти, заговори отново. — Втурнах се към него. Би трябвало да съм по-предпазлив. Някой некромант можеше да е оставил трупа му, за да причака всеки, който ги следва. Но никой баща няма в себе си тази предпазливост. Като се приближих, видях стрелата между плешките му.
— Значи е избягал? — попитах, за да му дам възможност да се гордее поне с това.
— Измъкнал се е. — Снори кимна. — Едро момче, по това приличаше на мен, но беше по-голям мислител. Хората все казваха, че мисли прекалено много, че аз винаги ще бъда по-добър викинг от него, колкото и силен да стане. Аз пък отвръщах, че той ще бъде по-добър човек, а това е по-важно. Макар че на него така и не му го казах, а сега ми се иска да бях. Те ги бяха оковали в железни пранги, но той се измъкнал.
— Жив ли беше? Той ли ти го каза?
— Беше му останал малко дъх. Не го използва, за да ми каже как е избягал, само че аз видях белезите от желязото по него, а и китките му бяха счупени. Не можеш да се измъкнеш от робските окови, без да си счупиш някоя и друга кост. Той имаше само три думи за мен. Три думи и усмивка. Първо усмивката, макар че я видях през сълзи, преглъщайки проклятията си, за да мога да го чуя. Можех да стигна дотам по-бързо, ако бях тичал, да го намеря часове по-рано. Вместо това бях събрал вещите си, оръжията си, като че ли отивах на лов. Трябваше да ги подгоня още в мига щом снежната пряспа ме освободи. Аз… — Гласът на Снори секна. Той преглътна и заскърца със зъби, лицето му потръпваше. Сведе глава, сломен.
— Какво каза Карл? — Не знам по кое време беше започнало да ми пука за историята на северняка. Съчувствието никога не ми е било силна черта. Може би беше заради седмиците, прекарани заедно по пътя, или по-вероятно някакъв страничен ефект от свързващото ни проклятие, но открих, че споделям болката му, и това никак не ми хареса.
— Те искат ключа. — Каза го, свел лице към земята.
— Какво?
— Това каза той. Използва последния си дъх, за да ми го каже. Останах да седя край него, но той не промълви и дума повече. Изкара още час, може би по-малко. Беше чакал мен, а после умря.
— Ключ ли? Какъв ключ? Това е лудост — та кой би направил всичко това за един ключ?
Снори поклати глава и вдигна ръка, сякаш молеше за пощада.
— Не тази нощ, Джал.
Свих устни, изгледах го как седеше прегърбен пред мен и преглътнах всички въпроси, които напираха на езика ми. Снори или щеше да ми каже, или нямаше. Може би и той самият не знаеше. Както и да е, за мен това не бе от голямо значение. Северът от минута на минута ми изглеждаше все по-ужасяващ и макар да съжалявах за загубата на Снори, нямах намерение да гоня мъртъвци през снега. Свен Скършигребло беше отвел Фрея и Егил в Горчивия лед. Снори, изглежда, си мислеше, че жена му и синът му са още живи там — а може и да бяха. Така или иначе, тази работа си беше между Снори и Скършигребло. Все някъде между нас и северния лед трябваше да има средство, което да разкъса свързващата ни магия, и тогава щях да си плюя на петите още преди „д“-то от „довиждане“ да е излетяло от брадата на северняка.
Седяхме в пълна тишина. Или почти в пълна тишина, защото ми се струваше, че гласът на Баракел говори току под прага на слуха ми, нежен и мелодичен. След известно време легнах и положих глава върху раницата си. Сънят ме обзе доста бързо и докато се унасях, гласът стана по-ясен, така че в миговете, преди да заспя, почти различавах думите. Нещо за чест, за храброст, че трябвало да помогна на Снори да намери покой…
— Майната му — отвърнах. Думи, промърморени полунасън през отпуснати устни — но въпреки това от сърце.
16.
Стигнахме до Анкрат по граничните пътища между Роун и Гелет. Снори пътуваше с вродена предпазливост, която неколкократно ни опази от неприятности — задържа ни в една гора, докато опърпани от битка воини маршируваха на юг, отведе ни в царевичака, когато минаха разбойници, търсещи да сторят някакво зло. Аз желаех да избегна такива срещи повече и от Снори, само че сетивата ми бяха по-пригодени да засекат приближаваща се беда в претъпкана зала за пиршества или сред дима на опиумен салон, отколкото на конски гръб в открита местност.