— И какво ти говори този глас? — попитах, без все още да признавам нищо.
Снори върна поглед към пътя отпред, излагайки пред погледа ми могъщите си рамене.
— Аз съм заклет в мрака, Джал. Той ме пронизва целия. Що за тайни мислиш, че нашепва нощта?
— Хмм. — Това не ми звучеше добре, макар че честно казано не бих имал нищо против да се сменим. И без това от мрака в дълбините на съзнанието ми непрекъснато извираха отвратителни предложения. Повечето ги пренебрегвах без особена трудност. От друга страна, да бъда укоряван на всяка крачка за собствените си морални недостатъци се оказваше крайно дразнещо. — Този глас има ли си име?
— Тя нарича себе си Аслауг.
— Тя? Ти си получил жена? — Не можах да скрия недоволството в гласа си. Нито пък се опитах.
— Локи легнал с една йотнар, красавица със сянка на паяк. — Снори изглеждаше смутен, в момента нямаше и помен от разказвача в него, колебаеше се, сякаш повтаря непознати детайли. — Тя му родила сто дъщери в тъмните кътчета на света и никоя от тях никога не излизала на светло. Старата Елида ни разказваше тази история. Сега една от тези дъщери крачи в моята сянка.
— Значи ти получаваш красавица с мръсно съзнание, а аз — набожен убиец на радостите. Къде му е справедливостта?
— Име? — Снори ми хвърли един поглед през рамо.
— Баракел. Предполагам, че татко е дуднел нещо за него от амвона. Но проклет да съм, ако името ми е познато. — Бях сигурен, че Баракел охотно ще ми проглуши главата с потеклото си, ако му дам тази възможност. Той ми изглеждаше безплътен глас, който харесва звука на собствените си приказки. За щастие посещенията му се ограничаваха до няколкото минути, през които слънцето изгряваше — през останалото време можех до голяма степен да го пренебрегвам. А тъй като бях изтъкан целият от грехове, които се нуждаеха от заклеймяване, това не оставяше много време за други теми.
— Е — каза Снори, — пределно ясно е, че трябва да побързаме, преди Баракел да те е превърнал в свестен човек. И преди Аслауг да е превърнала мен в лош. Тя не те обича, Джал, трябва да го знаеш.
— Ти пък да беше чул какво има да каже Баракел за моя избор на погански спътник. — Нелош отговор, но дразнещото бе, че моят ангел издигаше Снори на нещо като пиедестал по време на сутрешните ни разговори, затова може би беше по-добре, че севернякът не го чуваше.
Яздихме цял ден и както никога, слънцето припичаше. Изглежда, Анкрат се радваше на лятото, което толкова дълго ни беше отказвано по пътя. Може би времето изкривяваше преценката ми, но трябва да кажа, че Анкрат ми се стори чудесно кътче от империята: липсваше му роунската поквара, плодородните земи бяха добре обработвани, селяните — приятно смирени, а търговското съсловие — раболепно колкото си щеш в опитите да докопа някоя пара̀.
През целия ден наблюдавах изкъсо Снори, търсейки някакъв признак на зло, макар че нямах никаква представа какво ще правя, ако го забележа. Да бъда прикован към жаден за битки викинг, потеглил на самоубийствена спасителна мисия, си беше достатъчно тревожно. А сега бях прикован към такъв, който можеше в миг да се превърне в изчадие на нощта.
Денят обаче мина достатъчно спокойно и Снори не показа никаква склонност към традиционните демонски стремежи, макар да бях убеден, че сянката му е доста по-тъмна от тази на всеки друг, и открих, че от време на време се взирам в нея, търсейки някаква следа от новата му господарка.
Моят собствен малък дар от Мълчаливата сестра ме събуди в мига на изгрева, точно докато петлите си прочистваха гърлата за първото кукуригане за деня.
— Езичникът е станал слуга на мрака. Трябва да го разобличиш пред някой подходящ член на църковната инквизиция. — Баракел говореше съвсем тихо, но е трудно да пренебрегнеш глас, който звучи зад тъпанчето ти. Освен това тонът му беше много дразнещ.
— Ка… какво?
— Накарай да го арестуват.
Прозях се и се протегнах. Беше приятно да се озова отново в легло, макар и без компания.
— Мислех, че Снори е златното ти момче. Въплъщение на всичко, към което трябва да се стремя?
— Дори един езичник може да притежава черти на характера, достойни за възхищение, а в дивите земи е трудно да намериш добър пример за подражание, принц Джалан. Както и да е, липсата на истинска вяра у него го е оставила открит за обладаване и той вече е неспасяемо омърсен. Дибата и огънят са последният му шанс да смекчи присъдата си в ада.