— Надяват се да се оставят на милостта на крал Олидан — каза Снори. — Дотам са стигнали в отчаянието си.
Още се дразнех колко много знае севернякът за земите, които се намират през цяло море от неговите. Аз, разбира се, бях чувал за Олидан. Репутацията му беше стигнала дори до моя уютен свят: баба се оплакваше предостатъчно от интригите му. Само че кой управляваше в Кеник и какви бяха отношенията между Анкрат и калния му съсед, нямах представа. Снори ме беше укорил за плитките ми познания по история на империята, но аз му отвърнах, че историята представлява само стари новини, пророчество с отдавна изтекъл срок на годност. Текущите дела са повече в мой стил. Особено моите текущи дела, а тях Крат можеше да ги подобри безгранично. Там щеше да има вино, жени и песни, каквито много ми липсваха по време на дългото ни, изпълнено с несгоди пътуване — най-вече жените. Освен това какво по-добро място да намерим някой мъдрец, който да разбие оковите на Мълчаливата сестра, привързващи ме към Снори?
Римският път ни носеше по-бързо от река и зърнахме град Крат в момента, когато слънцето се спускаше зад кулите му, създавайки черна архитектура от шпилове и стени. Бях чувал, че столицата на Олидан съперничела на Вермилиън по величието на сградите си и богатствата, вложени в тухли и хоросан. Мартус го беше посетил с една делегация преди две години и описа анкратския дворец като останка от някаква кула на Строителите, само че брат ми винаги лъже на поразия и скоро щях да имам възможност да преценя сам.
— Трябва да заобиколим. — Снори беше изостанал и когато се обърнах, цялото му лице тънеше в сенки, само изпъкналото му чело и скули улавяха червената светлина на залеза.
— Глупости. Аз съм принц на Предела. Имаме споразумение с анкратците и е мой дълг да посетя краля им. — Дългът нямаше нищо общо. Крат беше най-добрият ми шанс да разруша проклятието на Мълчаливата сестра. С малко късмет бих могъл да убедя крал Олидан да ми помогне. Той със сигурност имаше някакъв магьосник на своя служба. А и дори без помощта му в такъв древен град сигурно се спотайваха един или друг вид заклинатели. Досега не бях отдавал голямо значение на тези неща. Наричах ги „дим, огледала и стари кокали“. Но даже един принц на Червения предел може понякога да преразгледа мнението си.
— Не — отсече Снори. Не можех да видя очите му в слабата светлина и докато сенките се протягаха през пътя, си спомних, че това трябва да е времето, когато тя му говори. Аслауг, неговият тъмен дух, сигурно нашепваше отровните си думи, докато слънцето залязваше.
— Да се втурнеш там презглава без никаква подготовка не свърши голяма работа първия път, нали? Искаш ли да спасиш Фрея? Малкия Егил? Да насечеш Свен Скършигребло на парчета? Време е да започнеш да използваш главата си, да разбереш срещу какво сме изправени и да съставиш план. — Трябваше да докосна чувствата му по някакъв начин, макар и с риск да събудя викинга в него и да си понеса последствията. — Това е град Крат. Колко от световното знание идва точно оттук? Ако се разровиш достатъчно надълбоко в каквото и да било, казано от мъдреците, ще откриеш в дъното му документ от хранилищата на Луува. — Млъкнах, за да си поема дъх, изчерпал всичко, което можех да си спомня от приказките на учителите ми за Крат. — Няма ли времето тук да е добре проведено? Може би ще получим съвет за природата на нашия враг. Или противоотрова срещу стреличките на блатните духове. Или може би дори лек срещу наложеното ни проклятие. Поемаш рисковете на Римския път, носейки се с пълна скорост на север, с надеждата да успееш, преди мракът да те съблазни… а решението може да се намира току зад тези стени. Мълчаливата сестра не е единствената вещица в Разделената империя, съвсем не. Хайде да намерим някой, който може да ни помогне.
Стояхме един срещу друг, носовете на конете ни почти се докосваха и аз чаках някакъв отговор.
Мълчанието се проточи.
— Имаш право — каза накрая Снори и пришпори Слейпнир към града.
Облекчението, което ме заля, беше краткотрайно. Изведнъж ми хрумна, че не знам със сигурност на кого говори той. На мен или на своя демон? Изчаках минутка, после свих рамене и препуснах след него. На кого му пука? Бях получил каквото исках. Шанс. В края на краищата това е всичко, от което се нуждае човек: голям град, пълен с грях и поквара, и шанс.
— Аслауг говори за теб — каза Снори, когато се изравних с него. — Казва, че светлината ще те привлече на своя страна — ще те постави на пътя ми. — Гласът му беше унил. — Съмнявам се, че дъщерята на Локи може да изрече нещо, което да не е наполовина лъжа, но тя има меден език, а и дори полулъжата си е полуистина. Така че послушай ме, като ти казвам, че би било… лош съвет… да се опитваш да ме спреш.