— Ха. — Плеснах го по рамото и ми се прииска да не го бях правил, защото по ръката ми пропука болезнена магия. — Снори, сещаш ли се за човек, който е по-малко вероятно да се вслуша в един ангел, отколкото аз?
Крат разтвори обятията си, за да ни приеме. Яздехме по брега на реката и се наслаждавахме на топлата нощ. По цялата си дължина прашният път бе огряван отляво от ханове, а отдясно — от закотвени шлепове с фенери по палубите. Жителите на града пиеха на маси и бурета, събрани на групички, излегнали се на тревата или по палубите на шлеповете. Пиеха от глинени чаши, калаени халби, дървени паници, от делви, бутилки, буренца и кани — методът на доставка бе също толкова разнообразен като напитките, изливащи се в това множество от гърла.
— Весели хора са тия кратийци. — Вече бях започнал да се чувствам тук като у дома си. Всякаква жажда за пътешествия се бе изпарила в мига, щом надуших евтино вино и още по-евтин парфюм.
Един доста зачервен селянин прекоси пътя пред нас заднишком, със залитане, като някак си съумяваше да държи половницата си под такъв ъгъл, че да не разлее и капка бира, макар че се клатушкаше все едно е в морето в бурна нощ. Снори ме изгледа ухилено; мрачното настроение, в което го бе оставила Аслауг, вече се разсейваше.
Една тълпа на близкия шлеп поде хором „Жалбата на фермера“, мръснишка балада, която в седемнайсет куплета описва какви забавления може да извлече човек от добитъка си. Знаех я добре, макар че в Червения предел мъжът, на който „младо му сърце не трае, за овчици все мечтае“ е роунец, а не планинец.
— Днес сигурно е някакъв празник. — Снори вдиша дълбоко; въздухът бе напоен с миризмата на печащо се месо. Миризма, която кара стомаха ти да закъркори след дълъг ден на пътя. Стомахът на Снори направо ревеше. — Не може да е така всяка нощ.
— Изгубеният принц се върна. Не знаехте ли? — каза една пияна жена, минаваща покрай нас, и посегна да опипа бедрото на Снори. — Всички го знаят! — Тя смени посоката и тръгна редом със Слейпнир, а ръката ѝ продължаваше да изследва крака на северняка. — Леле-мале! Тук долу има доста месце!
Някакъв съпруг или ухажор успя да дръпне ръката ѝ и да я извлече настрани, като се мръщеше през цялото време, но трудно би могъл да обвини Снори. Което в крайна сметка вероятно беше за добро. Изпратих я с поглед. Беше примамлива също като печеното, по свой собствен начин — добре охранена, някои биха я нарекли дебела, само че весела, с искрици в очите. Даже повечето ѝ зъби си бяха на мястото. Въздъхнах. Бях прекарал прекалено дълго време на пътя.
— Изгубеният принц ли? — Баракел май беше споменал нещо за принц.
Снори сви рамене.
— Ти си изгубен принц. Изглежда, те винаги се появяват отново. Някакъв си блуден син се е върнал. Ако това поставя местните в добро настроение, само ще ни улесни живота. Влизаме, взимаме каквото ни трябва и се махаме.
— Звучи ми добре. — Разбира се, не говорехме за съвсем едно и също — но наистина звучеше добре.
Прекосихме Сейн по Кралския мост, хубава широка конструкция, крепяща се на дебели колони, които би трябвало да са преживели Хилядата слънца. Крат започваше от кейовете на отсрещния бряг, простираше се по ниските хълмове и стигаше до стените на Стария град, където живееха заможните, загледани надолу към своята собственост. Насред всичко това стърчеше в очакване Висок замък. Оставих наклонът да ни води и той ни отведе в зле осветен квартал, където от канализацията лъхаше смрад и пияници се клатушкаха по тясна ивица по средата на улиците, без да се доверяват на сенките.
— Ще си намерим някакво местенце тук за през нощта — казах. — Нещо непретенциозно. — Утре щях да съм отново принц, тропащ на портите на Олидан. Но тази нощ исках да се възползвам в пълна мяра от своята анонимност и да се насладя до насита на благата на цивилизацията. И по-точно благата на една упадъчна цивилизация. Щом Баракел така или иначе щеше да ме събуди по първи петли с лекция за морала, защо пък да не осмисля усилията му? Освен това, ако намерех достатъчно долнопробна дупка и се събудех сред толкова грях, колкото се надявах, той можеше да реши изобщо да не се появява.
— Там? — Снори посочи по улица, достатъчно широка, та по нея да има кръчми. Къщите тук бяха на три етажа, всеки от тях укрепен с тежки греди и стърчащ над по-долния, така че надвисваха над улицата. Дебелият пръст на Снори ме насочи към една от няколкото висящи табели.